Сега обаче годината бе 2181 и благодарение на широкото развитие и приложение на най-различните видове атомни реактори, енергията бе евтина и светлината бе достатъчна на всички. Така наречените осветителни сателити и „газовите фенери“, горящи в горните слоеве на атмосферите на газовите гиганти, отдавна бяха построени и осветяваха всички кътчета от външната част на системата. В резултат на това изобилните източници на светлина на Меркурий бяха сметнати за незначителни. Планетата отново се превърна в богато на метали, но ужасяващо горещо/студено място, неподлежащо на тераформиране.
Доста голям крах на всички надежди на местните жители, както Зоу напомни на младежа, без каквато и да е тактичност. Това означаваше, че на тях щеше да им се наложи да си сътрудничат тясно с по-добре разположените в космическото пространство съюзници.
— В противен случай рискът от повторното доминиране на Земята е твърде висок — завърши Зоу.
— Земята е прекалено ангажирана със своите проблеми, за да бъде реална заплаха за когото и да било — възрази младежът.
Зоу леко поклати глава.
— В колкото по-голяма беда е Земята, толкова по-големи са рисковете за всички нас. Ето защо се тревожим. Ето защо мислим така. Ако не се съгласите на споразумение с нас, ще ни се наложи да изградим нов град и нова система от релси на планетата, долу в южното полукълбо, и да пътуваме по терминатора там. Там, където са най-богатите метални залежи.
Младежът бе потресен.
— Не можете да направите това без наше разрешение.
— Дали?
— На Меркурий не може да съществува град, ако ние не пожелаем това.
— Защо, какво ще направите тогава?
Младежът замълча.
— Всеки може да прави каквото си поиска, нали така? — продължи Зоу. — Това важи за всеки един човек.
Меркурианецът се замисли.
— Няма достатъчно вода.
— Вярно е. — Източниците на вода на Меркурий се състояха от множеството ледени полета във вътрешността на кратерите на двата полюса, които постоянно оставаха в сянка. Тези глетчери съдържаха достатъчно вода за нуждите на Терминатор, но за повече нямаше да стигнат. — Само че няколко комети, насочени към полюсите, ще свършат работа.
— Освен ако ударите им не унищожат всичката вода! Не, това няма да има никакъв смисъл! Ледът в полярните кратери е само малка част от кометите, сблъсквали се с повърхността на планетата в продължение на милиарди години. По-голямата част от водата се е изпарила в резултат на тези удари. Същото нещо ще се случи, ако кометите паднат там. Ще се получи верижна загуба.
— Нашите учени, които моделират на компютрите всякакви ситуации, казват, че възможностите са няколко. Винаги можем да опитаме и да видим какво ще се получи.
Младежът отстъпи назад изумено. Изглеждаше оскърбен. И така си беше — едва ли съществуваше по-голяма заплаха от това. Само че за робската психика доброто и глупавото бяха горе-долу едно и също, така че човек просто трябваше да заплашва. Зоу запази каменно лице, въпреки че негодуванието на младия човек имаше някакво качество на комедия дел’арте, което бе доста забавно. Тя се приближи до него, за да наблегне на разликата в ръстовете им; Зоу бе около половин метър по-висока от него.
— Ще предам на Лъва съобщението ви — каза той през зъби.
— Благодаря — отвърна невъзмутимо Зоу и се наведе, за да го целуне по бузата.
Тези роби бяха създали някаква каста от физици-свещеници за собствена употреба, която беше черна кутия за страничните наблюдатели, само че като всички добри олигархии бе лесно предсказуема и могъща във външните си действия. Щяха да схванат намека и да вземат правилното решение. Несъмнено щеше да последва сключване на споразумение за съдружие. Затова Зоу напусна офисите на града и тръгна щастливо по стъпаловидните улици на Стената на зората. Беше свършила работата си и по всяка вероятност цялата делегация скоро щеше да се завърне на Марс.
Тя влезе в марсианското посолство и изпрати съобщение на Джаки, че следващият ход е направен, след което излезе на терасата, за да изпуши една цигара.
Терасите срещу Стената на зората се издигаха в постепенно стесняващ се наклон, така че най-високо разположените сгради изглеждаха просто като ред прозорци под Великите порти и прозрачния купол над тях. Покривите и балконите бяха покрити с мозайка. Зеленината бе събрана на отделни петна, които припламваха под светлината, изливаща се от покритите с филтри огледала на купола. Всичко заедно приличаше на голяма коледна елха — изпипано и греещо с всички цветове на дъгата, каквито всъщност бяха всички градове. Само че да бъдеш затворен в един от тях… е, нямаше друг избор, освен да се забавлява както може, докато не дойдеше съобщението, че вече могат да се прибират у дома. В крайна сметка важна част от благородността на човек бе и предаността му към задълженията.