Затова Зоу тръгна по улицата-стълби към Льо Дом, където щеше да отиде на купон с Мигел, Арлен и Ксеркс, заедно с цяла група композитори, музиканти, писатели и други естети и хора на изкуството, които бяха насядали отвън в кафенето. Доста дива компания.
Същата вечер, след като бяха погълнали значително количество алкохол в Льо Дом, групата тръгна по тесните алеи на града и общо взето си търсеше белята. Отидоха в квартала на развлеченията и дълго танцуваха в някакъв бар, в който една група свиреше шумен и фалшив индъстриъл. Само че нещо липсваше. Зоу си помисли, че пресилената веселост е прекалено патетична.
— Дайте да излезем навън — предложи тя. — Да излезем на повърхността и да се позабавляваме.
Никой, освен Мигел, не бе особено въодушевен от идеята. Червеи в бутилка, забравили за това, че повърхността съществува. Само че Мигел й бе обещавал многократно да я изведе навън и сега, когато престоят й на Меркурий вече беше към своя край, а на него му бе достатъчно скучно, той се съгласи.
Релсите, по които се движеше Терминатор, бяха невероятно много. Всеки от гладките сивкави цилиндри се издигаше на няколко метра от повърхността, задържан от безкрайна редица дебели пилони. Докато градът се движеше величествено на запад, преминавайки покрай малки станции — платформи, които водеха към подземни бункери за трансфер, нажежени писти за космически совалки и убежища в ръбовете на кратерите. Напускането на града естествено се контролираше, но Мигел имаше пропуск, така че двамата активираха южната врата на града с него, стъпиха в шлюза и преминаха в една подземна станция на име Хамърсмит. Там те облякоха скафандри, които изглеждаха тромави, но всъщност бяха доста гъвкави, преминаха през още един шлюз и по някакъв тунел, след което излязоха на прашната повърхност на Меркурий.
Нищо не би могло да бъде по-чисто и оскъдно от тази огромна сиво-бяла пустош. В този контекст пиянското хилене на Мигел дразнеше Зоу повече от обичайното, затова тя намали звука на интеркома в скафандъра си, докато гласът му спадна до шепот.
Да се разхождат на изток от града беше опасно. Дори да стоят на едно място криеше немалко рискове. Но за да видят ръба на слънцето, трябваше да направят точно това. Докато вървяха на югозапад, за да могат да виждат града под ъгъл, Зоу риташе камъните, покрай които преминаваха. Искаше й се да полети над този черен свят. Може би нещо от рода на ракетна раница би свършило работа, само че досега никой не си бе направил труда да я разработи, доколкото знаеше. Така че те продължаваха да се тътрят, държейки изтока под око. Много скоро слънцето щеше да изгрее над хоризонта. Над тях в момента супертънката неоново-аргонова атмосфера бе изпълнена с фин прах, който под бомбардировката с електрони се превръщаше в бледа белезникава мъгла. Зад тях върхът на Стената на зората представляваше ослепително бял пламък, към който бе невъзможно да се погледне дори през множеството филтри на лицевите прозорчета на шлемовете им.
Не след дълго хоризонтът на изток точно пред тях в близост до кратера Стравински се превърна в сребрист образ на самия себе си. Зоу впи поглед във фосфоресциращата трепкаща линия, очарована от слънчевата корона, която приличаше на горски пожар, избухнал в някаква сребриста гора точно зад хоризонта. Духът на Зоу блестеше и припламваше почти по същия начин. Ако имаше такава възможност, би полетяла към слънцето като Икар. Какъв пламък, каква красота! Хората от града доста сполучливо наричаха това „слънчев екстаз“. Мигел очевидно се чувстваше по същия начин. Той току-що бе скочил от едни скали на изток. Ръцете му бяха широко разперени, като Икар, който се опитва да излети.
След това той падна тромаво в праха. Зоу чу вика му, независимо че звука на интеркома й бе почти изключен. Тя се затича към него, видя неестествения ъгъл, под който се бе изкривил левият му крак точно в коляното и изпищя, после коленичи до него. Дори и през скафандъра се усещаше колко мразовита е повърхността. Помогна му да стане, преметнала ръката му през рамото си, и увеличи звука на интеркома си, въпреки силните му стонове.