— Касей!
Той прекъсна връзката. Никой не я изслушваше — нито враговете, нито приятелите й, нито семейството й… въпреки че май трябваше да се обади на Питър. И да се свърже отново с Касей. Искаше й се да е там лично, да привлече вниманието му, както привлече това на Надя… Мда, стигнало се бе дотам, че трябваше да крещи в лицата им, ако искаше да привлече вниманието им.
От Ластфлоу до западния край на Шефилд имаше около сто и петдесет километра. Докато караше с бясна скорост по билото от вътрешната страна на железопътната линия, Ан се опитваше да се свърже с най-различни сили в планината. Безуспешно. Една експлозия отбеляза къде точно протичаше битката в Шефилд. Спомените за 2061-ва изригнаха в съзнанието й, плашейки я до смърт. Тя караше с максималната възможна скорост в отчаян опит да предотврати апокалипсиса на гражданската война. Но май че специално за това бе прекалено късно, прекалено късно… В мигове като този Ан винаги пристигаше прекалено късно. По небето над калдера изведнъж се появиха димни облаци — експлозии, без съмнение, ракети, изстреляни към кабела и взривени по средата на полета им. Реактивното течение ги отвяваше на изток. Някои от тези ракети избухваха далеч от целта си.
Докато гледаше битката над главата си, тя едва не се блъсна в първия от куполите на западен Шефилд, който вече бе пробит. Ровърът й бясно заподскача по купчините базалтов чакъл. Ан натисна спирачката и бавно се приближи към стената. Люкът за превозни средства беше затворен. Тя си сложи скафандър и шлем, наведе се и излезе от ровъра. С разтуптяно сърце се доближи до градската стена и влезе в Шефилд.
Улиците бяха изоставени. Стъкла, тухли, късове бамбук и магнезиеви зърна бяха разпилени по тревата. На тази височина разрушаването на купола бе станало причина напуканите сгради да се пръснат като балони. Прозорците бяха неми и мрачни. Тук-там непокътнатите стъкла и рамки бяха пръснати като огромни прозрачни щитове. По-нататък лежеше човешко тяло със замръзнало или напрашено лице. Сигурно имаше много мъртви. Хората не бяха свикнали да мислят за декомпресия — това бе проблем на старите заселници. Но не и днес.
Ан продължи да върви на запад. „Търся Касей, Дао, Марион или Питър“, повтаряше непрестанно тя по гривната си. Никакъв отговор.
Тръгна по една тясна улица точно до южната стена на купола. Рязка слънчева светлина, мрачни сенки с остри ръбове. Някои сгради бяха издържали, стъклата им си стояха по местата и отвътре светеха. Естествено не се виждаше никой. Пред нея едва-едва се забелязваше кабелът — черна вертикална рязка в небето на източен Шефилд, като геометрична линия, видна в своята реалност.
Аварийната честота на червените представляваше сигнал, излъчван на светкавично променяща се честота, достъпна за всеки, който имаше съответния декодер. Тази система се справяше доста добре при някои видове радиосянка, но въпреки това Ан силно се изненада, когато от гривната й се разнесе грачещ глас:
— Ан, Дао е. Тук горе.
Той наистина се виждаше. Махаше й от аварийния люк на една съседна сграда. Заедно с още двайсетина души работеха върху три мобилни ракетни установки на улицата. Ан изтича към тях, наведе се и влезе при Дао.
— Това трябва да спре! — изкрещя тя.
Дао изглеждаше изненадан.
— Почти сме превзели Муфата.
— Е, и какво ще правите след това?
— Говори с Касей по въпроса. Той е горе и отива към Арсиавю.
Една от ракетите излетя със съскане, разнесло се ясно в тънкия въздух. Дао продължи да работи. Ан изтича по улицата, като се придържаше колкото се може по-близо до сградите. Очевидно беше опасно, но в този момент за нея нямаше никакво значение дали ще я убият, или не. Не изпитваше никакъв страх. Питър бе някъде в Шефилд и командваше зелените революционери, които бяха там още от самото начало. Тези хора бяха свършили чудесна работа, когато трябваше да задържат силите на ЮНТО на кабела и на Кларк, така че явно не бяха някакви местни демонстранти-пацифисти, за каквито ги бяха сметнали Дао и Касей. Нейните духовни деца водеха битка с единственото й истинско дете с пълната увереност, че имат благословията й. Както един път вече я бяха получили. Но сега…
Тя се насили да продължи да тича. Дъхът излизаше разпокъсан и с мъка от гърлото й, а потта течеше като река по цялото й тяло. Стигна до южната стена на купола, където откри флотилия от малки ровъри на червените: „Търтъл Рокс“ от фабриката за коли в Ахерон. Но никой отвътре не отговори на повикванията й и когато погледна отблизо, видя, че покривите им са пробити, а отпред, там, където бяха ветробраните, зееха дупки. Всички вътре бяха мъртви. Тя се затича на изток, като продължаваше да се държи близо до стената на купола. Под краката й хрущяха натрошени парчетии. Чувстваше се обзета от паника. Разбираше, че всеки би могъл да я убие с един-единствен изстрел, но трябваше да намери Касей. Опита отново да се свърже с него по гривната.