— Млъквай — каза му тя. — Концентрирай се и внимавай.
Започнаха да подскачат заедно към постепенно отдалечаващата се Стена на зората. Лека-полека влизаха в ритъм. Нямаше време за губене, но въпреки това постоянно падаха. След третото падане в праха, пейзажът около тях засия в заслепяваща смесица от чисто бяло и чисто черно. Мигел изкрещя от болка и извика:
— Върви, Зоу, спасявай се! Защо и двамата да умираме?
— Я заеби това — кресна Зоу, опитвайки се да се поуспокои.
— Върви, дявол да го вземе!
— Няма! Млъкни сега и ме остави да те нося.
Тежеше толкова, колкото щеше да тежи и на Марс, около седемдесет килограма, както и предположи. Всичко бе въпрос на равновесие, затова докато той продължаваше да мънка несвързано и истерично: „Остави ме, Зоу, истината е прекрасна, красива истина, това е всичко, което знаеш и което трябва да знаеш…“, тя се наведе напред и го хвана под врата и коленете. Това го накара да изпищи.
— Млъкни! — изкрещя му. — Точно сега това е истината, следователно според теб е прекрасно.
Зоу се засмя и се затича напред, понесла го на ръце като бебе.
Не можеше да вижда повърхността точно пред тях заради него, така че трябваше да се оглежда наоколо сред ослепителната светлина и черното с плувнали в пот очи. Беше й трудно да тича. Паднаха още два пъти, но докато бягаше, скоростта й бе добра и постепенно започнаха да се приближават към града.
След известно време тя почувства светлината на слънцето върху гърба си. Дори през изолирания скафандър я усети като убождане от стотици иглички. Във вените й нахлу мощна доза адреналин. Светлината направо я ослепяваше. Напред към някаква долина, след това пак в ивицата остри сенки и нататък към терминатора, където всичко бе мъгляво и мрачно, с изключение на огнената стена на града, блестяща далеч отгоре. Дишаше тежко и бе плувнала в пот, този път може би от усилията, които полагаше, а не от светлината. И все пак дори гледката на пламтящата арка на върха на града бе достатъчна, за да направи от човек поклонник на Митра.
Естествено дори и когато се изравниха с града, нямаше как да се качат на него. Трябваше да го изпреварят и да тичат към следващата подземна станция. Зоу се бе съсредоточила единствено върху бягането, минута за минута. Млечно-кисела болка. Ето я най-накрая и станцията, далеч отпред на хоризонта, врата в хълма до релсите. След бясно блъскане по нея двамата бяха пуснати в шлюза и след това вътре, Зоу свали своя шлем и този на Мигел и зацелува плачещия младеж, който дори не забеляза това в агонията си. Беше се вкопчил в нея като удавник за своя спасител. Като чу измъчения му вой, тя се засмя на глас, чувствайки как през тялото й протича вълна на удоволствие. Какъв адреналин, толкова прекрасно и толкова различно от обичайните оргазми и следователно толкова по-ценно! Продължи да целува Мигел отново и отново, целувки, които той продължаваше да не забелязва, след което се откъсна от него и мина покрай полицая, позовавайки се на дипломатическия си имунитет и необходимостта да бърза.
— Донеси му някакво лекарство, тъпанар такъв — кресна тя. — Тази вечер тръгва совалката за Марс и ако не искам да я изпусна, трябва да тръгвам.
— Благодаря ти, Зоу — проплака Мигел. — Благодаря ти! Ти ми спаси живота!
— Спасих си връщането у дома — възрази тя и се усмихна при вида на изражението му. Върна се и го целуна още няколко пъти. — Аз трябва да ти благодаря! Такава възможност! Благодаря ти, благодаря ти.
— Не, аз ти благодаря!
— Не, аз ти благодаря!
Независимо от болката, той се усмихна.
— Обичам те, Зоу.
— И аз те обичам.
Не след дълго тя вече слизаше по космическия елеватор от Кларк. И ето че отново бе на повърхността на своя свят, единственият истински свят, величественият Марс.
— Няма по-прекрасно място от дома — каза Зоу на събралата се тълпа на жп гарата в Шефилд и седна щастлива във влака, който бавно заплува към Тарсис и след това на север към Наблюдателницата Екус.
Малкото градче доста се бе разраснало от времето, когато бе главна квартира на проекта „Тераформиране“, но същевременно не чак толкова. Беше встрани от главните пътища, построено на стръмната източна стена на Екус Касма, така че нямаше кой знае какво за гледане — малка част на върха на платото и малка част в подножието му, между които имаше три вертикални километра, които им пречеха да се виждат една друга. Приличаха на две отделни селища, съединени с вертикално метро. Ако не бяха летците, Наблюдателницата Екус щеше бавно да се превърне в поредния сънлив исторически монумент като Андърхил или Сензени На, или което и да е от покритите с лед убежища на изток. Само че източната стена на Екус Касма бе точно на пътя на силните западни ветрове, които идваха от възвишението Тарсис и се изкачваха по Екус с невероятна сила. Което пък правеше мястото рай за летците.