Веднъж при тях дойдоха група атмосферни инженери, за да проверят колко въздух излиза през мрежата им в слънчевите горещи дни. Сред тях имаше доста възрастни — хора със зачервени очи и отвлечен маниер на разговор, издаващи, че собственикът им е дългогодишен ареолог с много практика. Един от тях бе самият Сакс Ръсел: малък плешив човек с орлов нос и кожа, набръчкана като тази на някоя от множеството костенурки, които обикаляха наоколо. Зоу не можеше да откъсне очи от него. Той беше един от най-знаменитите хора в марсианската история. Сякаш бе излязъл направо от някой учебник и й бе казал „здрасти“. Въобще нямаше да се учуди, ако след него пристигнеха Джордж Вашингтон или Архимед. Той бе една от последните издънки на миналото сред тях и непрекъснато се изненадваше от последните достижения на всичко.
Ръсел определено изглеждаше смаян. Той наблюдаваше вцепенен цялата им първа среща, посветена на ориентирането, и остави колегите си да разпитват за състава и проблемите на атмосферата. През цялото време, докато те говореха, той бе впил поглед в гората под тях. Когато по време на вечерята някой го представи на Зоу, Сакс я изгледа с любопитството на костенурка.
— Някога преподавах на майка ти.
— Знам.
— Ще ме разведеш ли по дъното на кратера?
— Обикновено само летя над него.
— Аз се надявах да се разходя долу — каза той, като продължаваше да мига.
Желанието му да научи нещо ново бе толкова силно, че Зоу нямаше как да не се съгласи.
Двамата тръгнаха надолу в утринния хлад, следвайки сянката под източния ръб. Над главите им дърветата преплитаха клоните си и образуваха нещо като тунел, по който подскачаха и крещяха лемури. Старецът вървеше бавно и внимателно оглеждаше безгрижните обитатели на гората. Рядко говореше, най-вече за да попита Зоу дали знае името на това или онова дърво или папрат. Само че тя можеше да разпознава единствено птиците.
— За съжаление явно имената на дърветата влизат през едното ми ухо и излизат от другото — призна Зоу.
Челото му се набръчка, когато чу това.
— Мисля, че ми помага да ги виждам по-добре — добави тя.
— Наистина… — Сакс се огледа наоколо, сякаш за да опита. — Означава ли това, че не виждаш толкова добре птиците?
— При тях е по-различно. Те са мои братя и сестри и затова просто трябва да имат имена. Имената са част от тях. Но всичко това… — тя обходи с ръка зелените дървета и гигантските папрати наоколо, — то наистина е безименно. Ние им измисляме имена, само че те не означават нищо за тях.
Сакс се замисли.
— Къде летиш? — попита той, след като бяха изминали около километър по обраслата с трева пътека.
— Навсякъде.
— Имаш ли любими места?
— Харесва ми Наблюдателницата Екус.
— Заради възходящите течения ли?
— Направо са превъзходни. Там си прекарвах времето, докато не дойде Джаки и не ме натовари отново с работа.
— Нима това не е твоята работа?
— А, моя е, моя…
— Аха. Значи си тук за малко?
— Докато не тръгне совалката за Галилей.
— И след това ще емигрираш, така ли?
— Не, не, ще правя услуга на Джаки. Дипломатическа мисия.
— Аха. Ще ходиш ли до Уран?
— Да.
— Много ми се иска да видя Миранда.
— И на мен. Това е една от причините да отида.
— Аха.
Те прекосиха една плитка пукнатина, като стъпваха по издадените равни камъни. Наоколо бръмчаха насекоми и чуруликаха птици. Сега слънчевата светлина изпълваше цялата чаша на кратера, но под огромните корони на дърветата все още беше прохладно. Въздухът бе пронизан от паралелни колони и нишки жълтеникава светлина.
Ръсел се наведе и впи поглед в пукнатината, която току-що бяха прекосили.
— Какво представляваше майка ми като малка? — попита Зоу.
— Джаки ли? — Той се замисли. Мина дълго време. Зоу тъкмо с отчаяние си мислеше, че старецът е забравил въпроса й, когато той проговори: — Бягаше бързо. Винаги задаваше много въпроси. Защо, защо, защо… Това ми харесваше. Тя беше най-възрастната от всички ектогени, поне според мен. Така или иначе, беше родена за водач.