— Беше ли влюбена в Ниргал?
— Не знам. Защо, да не би да си срещнала Ниргал?
— Ами… всъщност май да. Веднъж, когато бях с варварите. Ами Питър Клейборн? Беше ли влюбена в него?
— Влюбена ли? По-късно — може би. Когато пораснаха. А в Зигота не знам.
— Не ми помагаш кой знае колко.
— Така е.
— Забравил ли си всичко?
— Е, не всичко. Само че това, което си спомням, е… трудно за обясняване. Спомням си как Джаки един ден ме пита за Джон Буун, точно както ти сега ме питаш за нея. И то повече от веднъж. За нея бе чест да бъде негова внучка. Гордееше се с него.
— И все още се гордее. Аз също съм горда с нея.
— И… спомням си как веднъж плака.
— Защо? И не ми казвай, че не знаеш!
Това го накара да се замисли. Най-накрая вдигна глава с почти човешка усмивка.
— Ами защото беше тъжна.
— А, чудесно!
— Защото майка й напусна. Естер?
— Да.
— Касей и Естер скъсаха и Естер замина за… не помня. Но Касей и Джаки останаха в Зигота. Един ден тя дойде на училище рано. Тогава аз бях на ред да преподавам. Тя зададе много въпроси за Касей и за Естер. След това се разплака.
— Какво й каза?
— Не пом… Нищо, по всяка вероятност. Не знаех какво да кажа. Хммм… Според мен за нея щеше да е по-добре, ако беше заминала с Естер. Връзката с майката е от голямо значение.
— Я стига.
— Не си ли съгласна? Мислех, че всички млади марсианци са социобиолози.
— Това пък какво е?
— Ъ-ъ-ъ… ами хора, които вярват, че повечето характерни културни белези имат биологическо обяснение.
— А, не. Разбира се, че не. Ние сме много по-разкрепостени. Майчинството не е кой знае какво. Понякога майките не са нищо повече от инкубатори.
— Предполагам, че си права…
— Имаш думата ми.
— Само че Джаки се разплака.
Продължиха да се разхождат в мълчание. Както и повечето от големите кратери, Моро имаше няколко големи клинообразни речни басейна, които се сливаха в централното тресавище и езеро. Езерцето беше малко, с формата на бъбрек, извиващ се между неравните върхове на централните скали. Зоу и Ръсел излязоха от гората по една почти незабележима, обрасла с трева пътечка. Едва не се загубиха и успяха да се ориентират единствено благодарение на поточето, което се виеше през тревата и водеше към блатистото езеро.
То бе заобиколено от пясъчно-чакълен плаж. Зоу провери с една пръчка дали около брега няма плаващи пясъци и откри, че всичко е наред. Ръсел изглеждаше напълно погълнат от калта.
— Каква изумителна кал — каза той, впил поглед в шепата си. — Никога не съм виждал подобна екосистема.
— Така ли?
— Харесва ли ти? — вдигна поглед към нея Сакс.
— Екосистемата ли? Сигурно. Малко е гореща и прекалено развита, но е интересна. Просто е различна.
— С други думи, не възразяваш. Не си червена.
— Червена ли? — Зоу се засмя. — Не съм. Аз съм либерал.
Ръсел се замисли.
— Искаш да кажеш, че червените и зелените вече не са две политически крила?
Тя посочи тревата и дърветата по ливадата.
— Как биха могли да бъдат?
— Много интересно. — Той се покашля. — Когато отидеш на Уран, ще вземеш ли със себе си една моя приятелка?
— Коя?
— Ан Клейборн.
— А! Твоята стара Немезида13!
— Може и така да се каже.
— И какво те кара да мислиш, че ще поиска да дойде?
— Може и да не дойде. Но може и да се съгласи. Мишел казва, че тя опитвала нещо. Според мен на Миранда ще й бъде интересно. Луна, разпаднала се на части вследствие на удар, след това сглобена отново — луната и предметът, който я е ударил. Това е гледка, която бих… бих искал тя да види. Всичката тази скала, разбираш ли. Тя много обича скалите.
— И аз така съм чувала.
Ръсел и Клейборн, зеления и червената, двама от най-прочутите антагонисти от първите години на колонизацията. Тези първи години… толкова клаустрофобична ситуация, че Зоу потрепери само при тази мисъл. Очевидно това преживяване бе оставило траен отпечатък в съзнанията на хората, преминали през него. После Ръсел бе преживял дори още по-ужасна травма, доколкото си спомняше. Не можеше да се сети. Всички истории за членовете на Първата стотица се бяха смесили и размили в мислите й. Сякаш възрастните бяха някакви странни анаеробни бактерии, които живееха сред отрова и бавно с екскрементите си изхвърляха веществата, необходими за развитието на кислороден живот.
Освен може би Ан Клейборн, която според историите явно се беше научила, че за да изпитва удоволствие от скалния свят, човек трябва да се научи да обича скалите.
На Зоу й харесваше подобна нагласа, затова каза: