— Добре, ще я попитам.
Няколко дена след това тя се обади на Ан Клейборн. Лицето, което се появи на екрана пред нея, приличаше на череп.
— Здравей. Аз съм Зоя Буун.
— Е?
— Това ми е името — обясни Зоу. — Така обикновено се представям на непознати.
— И това Буун…?
— Аз съм дъщерята на Джаки.
— Аха.
Тя определено не харесваше Джаки. Обичайната реакция — Джаки беше толкова чудесна, че повечето хора я мразеха.
— Освен това съм приятелка на Сакс Ръсел.
— Аха.
Невъзможно бе да се определи какво имаше предвид с това.
— Веднъж му казах, че имам намерение да прескоча до системата на Уран. Според него идеята да дойдеш с мен би ти харесала.
— Така ли ти каза?
— Да, затова се и обаждам. Отивам до Юпитер и след това до Уран, като ще имам две седмици престой на Миранда.
— Миранда ли! — възкликна Ан. — Коя каза, че си?
— Зоу Буун! Да не си сенилна?
— Миранда, казваш?
— Да. Две седмици, може и повече, ако ми хареса там.
— Ако ти хареса там?
— Да. Не оставам на места, където не ми харесва.
Клейборн кимна, сякаш само това беше от значение.
— Там има много камъни — обясни търпеливо Зоу. Сякаш говореше на дете.
— Да, да…
Дълга пауза. Зоу изучаваше лицето на монитора. Изнемощяло и набръчкано, също като това на Ръсел, само че при Ан бръчките бяха вертикални. Лице, издялано от дърво. Най-накрая жената каза:
— Ще си помисля.
— Предполага се, че си падаш по новото — напомни й Зоу.
— Какво?
— Чу ме много добре.
— Сакс ли ти каза това?
— Не… Питах Джаки за теб.
— Ще си помисля — отсече Клейборн и прекъсна връзката.
Дотук беше, помисли си Зоу. Е, поне беше опитала и затова се чувстваше странно целомъдрена. Исеите определено умееха да въвличат човек в своите реалии. И всички до един бяха откачени.
Освен това бяха и непредсказуеми. На следващия ден Клейборн се обади и каза, че ще дойде с нея.
На живо Ан Клейборн се оказа също толкова обветрена и повяхнала като Ръсел, и дори по-мълчалива и странна от него: язвителна, лаконична и предразположена към изпадане в кратки пристъпи на лошо настроение. Тя се бе появила в последната минута. На гърба си носеше единична раница, а на китката й бе закопчана елегантна компютърна гривна, един от последните модели. Кожата й беше ореховокафява и осеяна с липоми, брадавици и белези там, където бе извършвана козметична хирургия. Дълъг живот, прекаран навън, в ранните дни, когато ултравиолетовото лъчение е било по-силно… с една дума, беше изпържена. „Печена глава“, както казваха в Екус. Очите й бяха сиви, устата й приличаше на гущерова дупка, а линиите от ъглите на устата й до ноздрите — на груби щрихи, направени набързо. Човек не можеше да си представи нищо по-сурово от това лице.
По време на полета до Юпитер Клейборн прекарваше по-голямата част от времето в разходки из парка на кораба. Зоу пък предпочиташе трапезарията или голямата прозрачна зала за наблюдения, където вечерно време се събираха доста хора. Така че двете почти не се засякоха по време на пътя.
Корабът пресече астероидния пояс, леко извън плоскостта на еклиптиката, като подмина няколко от новите кухи миниатюрни светове или поне така изглеждаше. Във вътрешността на картофообразните скали, които се виждаха на екраните, можеше да има неправилни кухини — изчерпани мини или градове, потънали сред прекрасен пейзаж. Обществата вероятно бяха анархистки и опасни или основани от религиозни групи или колективи от утописти и следователно болезнено мирни. Съществуването на подобен широк спектър системи, живеещи заедно в една полуанархистка държава, караше Зоу да се съмнява, че плановете на Джаки за обединяване на външните светове под шапката на Марс някога щеше да успее. Според нея астероидният пояс можеше да послужи за модел на бъдещето на политическата организация на цялата Слънчева система. Само че Джаки не беше съгласна. „Астероидният пояс е това, което е — казваше тя, — заради раздробената си структура, разпръсната в широка лента около Слънцето.“ Външните сателити от друга страна бяха скупчени около своите газови гиганти и именно заради това щяха да се обединят в една лига. А и за по-големите светове щеше да има значение с кого ще се обединят. Надяваше се, че в системата на Юпитер, накъдето се бяха насочили, ще може да провери на дело теориите на Джаки. Корабът маневрираше сред системата на Галилей, за да намали скоростта, като по този начин им предоставяше възможност да се насладят на четирите големи луни. Хората имаха амбициозни планове за тераформиране и на четирите и вече бяха започнали да ги прилагат. Външните три — Европа, Ганимед и Калисто — имаха сходни начални състояния, с които да започне тераформирането им. Всички бяха покрити с дълбоки пластове воден лед, върху които бе разпръснато огромно количество натрошени скали — в по-голямата си част останки от метеорити, сблъсквали се с тях, чакъл от чист въглероден хондрит, с други думи, много полезен строителен материал. Още преди около трийсет М-години първите заселници с пристигането си бяха отделили хондритите и бяха изградили от тях скеле, подобно на това, което използваше и космическият елеватор. Пространствата, покрити с подобни куполи, бяха с диаметри от 20 до 50 километра. Под тях хората бяха разпръснали натрошена скала, за да създадат някакво подобие на почва върху пермафроста, а на някои места бяха разтопили леда и бяха създали цели езера.