Градът под купол, създаден на Калисто по този план, бе наречен Женевското езеро. Това бе мястото, където се предвиждаше марсианската делегация да се срещне с най-различни лидери и представители на политически партии от Юпитерианската лига. Както обикновено Зоу съпровождаше делегатите в ролята на дребен функционер и наблюдател, като същевременно търсеше възможности да предаде посланията на Джаки на хора, които можеха да направят нещо дискретно по въпроса.
Тази среща в частност беше част от двугодишната серия събирания, организирани от юпитерианците, за да се дискутират въпросите около тераформирането на системата на Галилей. Тоест, добро място, за да бъдат изразени интересите на Джаки. Зоу сядаше най-отзад до Ан, която бе решила да остане и да изслуша разговорите на събирането. Техническите проблеми на тераформирането на четирите луни бяха големи по мащаб, но прости като концепция. Калисто, Ганимед и Европа вече бяха станали арена на подобни действия: по повърхността им се разхождаха подвижни ядрени реактори, които разтапяха леда и освобождаваха газовете във вече съществуващата водородно-кислородна атмосфера. Хората искаха да създадат екваториални пояси, където вече имаше подобие на почва. Атмосферните температури щяха да бъдат запазени някъде около точката на замръзване, за да може около екваториалните езера да се запази и доразвие тундрова екология под годна за дишане атмосфера.
Йо, най-вътрешният сателит от системата на Галилей, щеше да им създаде повече трудности, които в замяна на това бяха доста интригуващи. От трите останали луни се изстрелваха ледени „снаряди“, понеже Йо беше прекалено близо до Юпитер, за да има собствена вода. Повърхността му бе изградена от проникващи един в друг пластове от базалт и сяра — сяра, изплювана на повърхността от зрелищни вулканични изригвания, предизвиквани от приливното действие на Юпитер и останалите сателити. Планът за тераформирането на Йо бе по-продължителен от останалите и една част от него щеше да бъде задвижвана от разпръснатите около вулканите хранещи се със сяра бактерии.
И четирите проекта се бавеха поради оскъдната светлина, затова започна изграждането на орбитални огледала с огромни размери, разположени около точката на Лагранж14 на Юпитер, понеже там усложненията, предизвиквани от сложните гравитационни полета на Юпитер, бяха по-малко. Слънчевата светлина, отразявана от тези огледала, щеше да бъде насочвана към екваториалните области на четирите луни. Сателитите бяха на постоянно разстояние от Юпитер, така че продължителността на дните им зависеше от дължината на орбитите им около Юпитер и варираше от 42 часа за Йо до 15 дена за Калисто. А и независимо от продължителността на дните им, всички планетки получаваха само 4% от светлината на Земята. Истината обаче беше, че голяма част от земната светлина бе направо излишна, така че и 4% не беше кой знае колко малко количество, когато въпросът опреше до видимост — 17 000 пъти повече от светлината при пълнолуние на Земята. Но ако човек искаше да подложи сателитите на тераформиране, топлината беше отчайващо малко. Именно затова хората използваха всеки възможен начин за оползотворяване на светлината. Женевското езеро и останалите селища на другите луни бяха разположени на обърнатата към Юпитер страна на съответния сателит, за да получават част от лъчите, отразявани от гигантския глобус, висящ в небето. В горните слоеве на атмосферата на Юпитер бяха пуснати „газови фенери“, събрани на гроздове, които възпламеняваха част от юпитерианския хелий-3, като в резултат се образуваха светли точки, към които човек не можеше да гледа повече от секунда. Ядреното горене бе дислоцирано пред огромни електромагнитни отражатели, които насочваха цялата светлина в плоскостта на еклиптиката на планетата. Ето защо опасаното с разноцветни ленти чудовищно кълбо бе много зрелищна гледка — по него се лутаха около двайсетина „газови фенера“, излъчващи толкова ярка светлина, че причиняваха болка.
14
Точката, където притеглянето на планетата и външната гравитация се уравновесяват — Б.пр.