Кацнаха върху едно плато, близо до най-голямата от тези прорязани в тялото на планетата бездни, наречена Пукнатината Просперс. Бяха само Зоу, Ан и група охранители. Те облякоха скафандри и излязоха от совалката, след което тръгнаха към ръба на клисурата. Неясна и бездънна пропаст, толкова дълбока, че дъното й сякаш бе различен свят. Като се прибавеше и липсата на въздух и ниската гравитация, гледката караше Зоу да се чувства така, сякаш лети, както бе летяла понякога в мечтите си. Над главите им Уран пламтеше със зелена светлина и придаваше на Миранда странен нефритен вид. Зоу затанцува по ръба, отблъсквайки се от повърхността с пръстите на краката си и реейки се, като се приземяваше грациозно. Сърцето й бе пълно с красотата на странния свят. В атмосферата на Уран проблясваха диамантените искри на „газовите фенери“. Точици светлина през хартиения абажур на гигантски фенер. За дълбочината на бездната можеше само да се гадае. Всичко пламтеше със своя вътрешна зеленина. От всичко извираше viriditas. Въпреки това обаче всичко бе тихо и неподвижно, обречено на вечен покой, с изключение на тях — натрапниците, наблюдателите. Зоу продължаваше да танцува.
Ан се разхождаше наоколо. Явно се чувстваше съвсем удобно. Движеше се с несъзнателната грация на човек, прекарал доста време в разходки по скали. Каменен балет. В дебелата си ръкавица държеше дълъг ъгловат чук. Джобовете по бедрата й бяха пълни с образци. Не обръщаше никакво внимание на Зоу или на групата охранители. Сякаш бе артист, който изпълняваше ролята на Ан Клейборн. Зоу се засмя — ето как човек се превръщаше в клише!
— Тази твоя натрапчива привързаност към скалите е толкова патетична — обърна се тя към Ан по частния им канал. — Да бъдеш толкова стара и толкова дребна. Да се ограничаваш в един свят, изграден от инертна материя, свят, който никога няма да те изненада с нещо ново и никога няма да направи каквото и да е. Така че да не може да те нарани. Ареологията като вид малодушие. Тъжно, наистина.
Чу по интеркома как Ан със свистене си поема въздух между зъбите. В звука долови отвращение. Зоу се засмя.
— Ти си едно безочливо момиченце — каза Ан.
— Да, такава съм.
— Освен това си и глупава.
— Такава вече не съм! — Зоу се изненада от собствената си страстност. След това видя лицето на Ан зад прозорчето на шлема й. То беше изкривено от гняв. Гласът й съскаше по интеркома на тежки и остри пресекулки.
— Не ми разваляй разходката — отсече Ан.
— Писна ми никой да не ме забелязва.
— Е, кой се страхува сега в такъв случай?
— Страх ме е от скуката.
Поредното отвратено изсъскване.
— Доста зле са те възпитали.
— Чия е грешката според теб?
— О, твоя, изцяло твоя. Само че ние сме тези, които трябва да изстрадат резултата.
— Страдай си. Но не забравяй, че аз те доведох тук.
— Сакс ме доведе тук, да бъде благословено малкото му сърце.
— За теб всички са малки.
— Сравнени с това… — По движението на шлема й Зоу се досети, че има предвид пукнатината.
— Безгласна неподвижност, сред която си в безопасност.
— Това са останките от сблъсък, който е много подобен на другите сблъсъци на планетоиди в първите години на Слънчевата система. Марс също е станал обект на няколко, както и Земята. Това е моделът, по който се е появил животът. Нещо като прозорец към онова време, разбираш ли?
— Разбирам, но не ми пука.
— Не смятам, че има някакъв смисъл.
— В смисъла, който имаш предвид, нищо няма смисъл. Във всичко наоколо няма никакъв смисъл. Просто резултат от Големия взрив.
— О, я стига! — извика Ан. — Нихилизмът ти е направо смехотворен.
— Я виж ти кой ми го казва! Та ти самата си нихилист! Никакъв смисъл или стойност за живота — това е нихилизъм за слабите, за робите, ако можеш да си представиш подобно нещо.
— Смелото ми малко нихилистче.
— Аха. Изправям се лице в лице с него и се наслаждавам на това, на което мога.
— И кое е то?
— Удоволствието. Сетивата и онова, което възприемаме с тях. Аз съм сенсуалист. За това според мен се изисква определена смелост. Да посрещнеш болката, да рискуваш живота си, само и само за да накараш сетивата ти да реват от удоволствие…
— Мислиш, че знаеш какво е болка?
Зоу си припомни едно приземяване в Наблюдателницата и невероятната болка в натрошените си крака и ребра.