Докато го търсеше, получи обаждане. Беше Сакс.
— Не е логично да се свързва съдбата на елеватора с целите на тераформирането — заяви той, сякаш говореше и на други, освен на нея. — Кабелът може да бъде свързан и за доста студена планета.
Това бе старият, добре познат Сакс. Внезапно обаче той сякаш забеляза, че Ан е на линията, понеже се втренчи в екранчето на гривната си и каза:
— Слушай, Ан, можем да ръководим историята. Можем да я предаваме… създаваме. Да я направим изцяло нова.
Нейният стар Сакс никога не би казал това. Нито пък би си бъбрил така с нея — молещ, очевидно изнервен, обезумял… една от най-ужасяващите гледки, които някога бе виждала.
— Те те обичат, Ан. Това ни спаси. Единствените истински истории са емоционалните. Вододелите на желанието и креда… предаността. Ти си… ти си олицетворението на някои определени ценности за… туземците. Не можеш да избягаш от това. Трябва да свикнеш. Ти направи същото в Да Винчи и доказа, че е… полезно. Сега е твой ред. Трябва. Трябва… Ан, само този път трябва да се присъединиш към нас. Заедно или поотделно. Използвай традиционната си ценностна система.
Толкова беше странно да чува подобни неща от Сакс Ръсел. Но след това той пак се отклони, сякаш събираше съзнанието си:
— … логическите процедури, за да открием начин да установим някакво равновесие за конфликта на интересите.
Типично в негов стил.
Гривната й иззвъня и тя прекъсна връзката със Сакс, за да отговори на повикването. Беше Питър — на кодираната честота на червените. Никога преди не бе виждала подобно мрачно изражение на лицето му.
— Ан! — Той напрегнато се взираше в екрана на гривната си. — Майко, чуй… искам да спреш тези хора!
— Не ме наричай „майко“! — отряза го тя. — Опитвам се да ги спра. Можеш ли да ми кажеш къде се намират?
— Да, по дяволите, мога. Току-що пробиха купола на Арсиавю. Преминават през него… сякаш се опитват да стигнат до Муфата откъм юг. — Той мрачно изслуша някакво съобщение от камера извън обсега на гривната. — Добре. — Отново погледна към нея. — Ан, какво ще кажеш да те свържа с Хейстингс на Кларк? Ако ти му кажеш, че се опитваш да спреш атаката, може и да повярва, че това са само шепа екстремисти и да не се намесва. Той възнамерява да направи всичко необходимо, за да съхрани кабела, и се страхувам, че ще ни избие до един.
— Ще поговоря с него.
И ето че той се появи — лице от далечното минало, време, изгубено за Ан, би казала тя. И въпреки всичко й бе смътно познат: мъж със слабо лице, изтормозен, вбесен, на границата на кризата. Би ли могъл някой друг да издържи на това ненормално напрежение през изминалите сто години?
— Аз съм Ан Клейборн — каза тя и когато видя, че лицето му още повече се изкриви, добави: — Искам да знаете, че битките тук долу не отразяват истинската политика на червените.
Щом изрече това, стомахът й се преобърна, а в гърлото си почувства вкуса на стомашна каша. Но въпреки всичко продължи:
— Това е работа на една отцепническа група, наричана „Каказе“. Те разрушиха дигата при Бъроуз. Опитваме се да ги спрем и очакваме да успеем някъде към края на деня.
Най-отвратителната серия лъжи, която бе изричала някога. Чувстваше се така, сякаш Франк Чалмърс бе възкръснал и бе превзел устата й. Не можеше да издържи усещането на подобни думи върху езика си. Прекъсна връзката, преди лицето й да издаде фалша на глупостите, които бълваше. Хейстингс изчезна, без да каже и дума. Лицето му бе заменено от това на Питър, който не знаеше, че тя чака на втората линия. Можеше да го чуе, но гривната му бе обърната с лице към стената.
— Ако те не спрат по собствено желание, ще се наложи ние да ги спрем, в случай че не искаме ЮНТО да дойде тук и да превърне всичко отново в ад. Бъдете готови за контраатака по моя заповед.
— Питър! — извика Ан, без да мисли.
Картината на малкото екранче се извъртя и се спря на неговото лице.
— Оправяй се с Хейстингс — отсече тя, без да е способна да го погледне в очите, предателят му с предател. — Отивам да търся Касей.
Арсиавю бе най-южният от всички куполи. Сега бе изпълнен с пушек, извиващ се нагоре като змия на дълги аморфни линии, които издаваха къде са вентилаторите на купола. Навсякъде звъняха аларми. Парчета от скелета бяха разпръснати по тревата. Ан се спъна в човешко тяло, свито по същия начин като изпепелените фигури в Помпей. Арсиавю бе тесен, но дълъг и тя не знаеше накъде да тръгне… Свистенето на ракетите я доведе до Муфата — магнитът на лудостта, който като че ли предаваше на Марс земната лудост.