— Да, знам.
Радиомълчание. Пращенето на магнитното поле на Уран. Може би Ан искаше да й покаже какво е болка, което, като се имаше предвид нейната вездесъщност, не беше кой знае каква щедрост. Това накара Зоу да побеснее.
— Смяташ ли, че за да станеш човек, трябва да изминат векове? Че никой не е достатъчно човечен, докато не одъртее? Кийтс е умрял на 25-годишна възраст. Чела ли си „Хиперион“? Мислиш ли, че тази дупка в скалата е толкова съвършена и важна като всеки ред от „Хиперион“? Наистина вие, исеите, сте направо ужасни. И ти на първо място. Да ме съди не някой друг, а ти — ти, която не си се променила ни най-малко от мига, в който кракът ти е стъпил на Марс…
— Добро постижение, какво ще кажеш?
— Добър начин да се правиш на мъртъв. Ан Клейборн — най-великият мъртвец, който някога е живял на света.
— И едно безочливо момиченце. Но погледни структурата на тази скала, извита като виенска кифла.
— Заеби скалите.
— Ще оставя сенсуалистите да се заемат с това. Не, погледни. Тази скала е стояла непроменена 3,5 милиарда години. А когато се е променила… Господи, каква промяна е било!
Зоу се вгледа в нефритеносинята скала под краката им. Приличаше на стъкло, но иначе напълно невзрачна.
— Ти си луда — заяви тя.
— Да. Само че лудостта ми харесва.
По време на обратния полет към Оберон всички мълчаха, докато някой от екипажа на совалката не се обърна и не спомена пред Ан, че Хироко и няколко от нейните последователи са били забелязани наскоро в системата на Уран и по-точно на Пък.
— Как не — въздъхна Ан.
— А ти откъде си толкова сигурна? — попита Зоу. — Може пък да е решила да се махне както от Марс, така и от Земята. Не я обвинявам за подобно решение.
— Това не е видът място, където тя би останала.
— Може би не го знае. Може да не е чула, че това е частната ти каменна градина.
Ан само я отпъди с ръка.
Назад към Марс, червената планета, най-прекрасният свят в цялата слънчева система. Единственият истински свят.
Совалката ускори ход, направи завой, плава няколко дена и намали. След две седмици вече бяха на Кларк, след това в една от кабинките на елеватора — надолу, надолу, надолу… Толкова бавно бе това последно спускане! Зоу погледна към Екус, след това на североизток между червения Тарсис и синьото Северно море. Толкова й беше приятно да види всичко това. Тя глътна няколко таблетки пандорфин, докато елеваторът се приближаваше към Шефилд, и когато най-накрая слезе от него и тръгна по улиците към гигантската жп станция на ръба, вече бе потънала в ареофанията и обичаше всяко лице, което срещнеше по пътя си, всичките си високи братя и сестри с невъобразимата им красота и феноменалната им грациозност, обичаше дори и земяните, които й се мотаеха под краката. Следващият влак за Екус щеше да тръгне след няколко часа, затова Зоу се заразхожда неуморно из парка, гледайки постоянно към грандиозния калдер на Павонис Монс, зрелищен както нищо на Миранда, въпреки че беше дълбок точно колкото и Пукнатината Просперо: безкрайно количество хоризонтални ленти във всички нюанси на червеното — жълтеникавокафяво, алено, ръждивочервено, умбра, кестен, бакърено, керемиденочервено, сиена, бича кръв, яркочервено, цинобър, всички под мрачното и осеяно със звезди следобедно небе. Нейният свят. Въпреки че Шефилд беше под купол и завинаги щеше да си остане така. Искаше й се отново да излезе навън във вятъра.
Затова тя се върна на станцията и взе влака за Екус. Пристигна почти в полунощ. Регистрира се в общежитието на кооперацията и се разходи към Адлер, чувствайки как последният от залповете на пандорфина минава през нея като перо върху шапката на нейното щастие. Цялата банда беше там, сякаш не бе минал и един ден. Те я поздравиха, прегърнаха я по няколко пъти, разцелуваха я, дадоха й питие и я заразпитваха за пътуването й, разказаха й за последните условия на вятъра и я приласкаха в стола й, докато бързо не стана един след полунощ. Всички облякоха летателните си костюми и се гмурнаха сред мрака на небето и неповторимия порив на възходящите ветрове, периодични като дишане или секс. Черната маса на насипа при Екус се издигаше на изток като границата на някакъв континент. Подножието на Екус Касма бе далеч-далеч под тях. Това бе пейзажът на сърцето й с бледите низини и високите плата, между които се извисяваше главозамайващият връх, а над него сияеше небето, окъпано в пурпурни тонове — лавандулово и бледомораво на изток, индигово на запад. Целият свод блестеше и променяше цветовете си всяка секунда. Полека-лека се показваха и звездите. Няколко особено силни порива я подхванаха и я издигнаха високо над Наблюдателницата, така че можеше да се приближи до склона и да „яхне“ едно мощно западно възходящо течение. Зоу премина на няколко сантиметра над Наблюдателницата и след това се заиздига, без да прави никакви движения, но въпреки това подмятана насам-натам от повеите на вятъра, докато накрая не излезе внезапно от сянката на склона и не се озова под грубите жълти лъчи на новия ден. Докато се гмуркаше в облаците, си мислеше: „Майната ти, Ан Клейборн, вървете по дяволите и ти, и всички останали като теб, които може вечно да раздавате морални императиви, исейска етика, ценности, цели, отговорности, добродетели, порицания и разсъждения за Великите предназначения на живота… Можете да продължавате до безкрай с тези думи и с цялото им лицемерие и страх, и независимо от това никога няма да усетите нещо подобно, когато грациозността на тялото, съзнанието и света се сливат в едно в съвършена хармония. Можете да ръсите бомбастичните си калвинистки декларации, докато посинеете. Както трябвало да правят хората по време на късите си животи (сякаш има начин човек да бъде сигурен в това!). Като че ли в края на краищата и вие не се оказахте една сбирщина от безмилостни копелета. Но докато не полетите, следвайки чистата грациозност на тялото, не знаете нищо. Нямате право да говорите. Вие сте роби на идеите и на йерархиите си, затова не можете да видите, че от тази цел по-висша няма, че именно това е главната полза от съществуването и от самия космос — свободната игра във въздуха.“