В северното полукълбо в момента бе пролет и духаха мощни пасати, които се сблъскваха със западните ветрове и смекчаваха силата на възходящите течения около Екус. Джаки бе на Гранд Канал, отвлечена от междупланетните си маневри заради еднообразието на местната политика. Тя очевидно бе напрегната и раздразнителна задето трябваше да се занимава с подобни глупости и определено не искаше Зоу да й се мотае наоколо. Затова Зоу поработи известно време в мините на Моро и след това се присъедини към една група свои приятели на брега на Северно море, на юг от Буунс Нек в близост до Блохс Хофнунг, където рифовете бяха на около километър от морската пяна. Следобедните бризове се разбиваха в тези скали и похващаха една малка група летци, които се рееха сред вълните и шарките постоянно бягаща във всички посоки пяна със снежнобял цвят сред тъмното море.
Тази групичка се водеше от една жена, която Зоу никога не бе срещала преди, на име Мелка. Тя бе най-добрият летец, който Зоу някога бе виждала. Когато се издигнеше във въздуха сред тях и ги поведеше, приличаше на ангел или на ястреб, мятащ се сред гълъби. Зоу продължи да работи с местния си партньор от кооперацията денем и щом приключеше със задълженията си, излизаше навън и летеше. Сърцето й изпитваше наслаждение от най-различни неща. Веднъж дори се обади на Ан Клейборн, за да й разкаже за летенето и за това какво означава наистина то. Само че старата вече бе успяла да забрави за нея и не демонстрира никакъв интерес, дори когато Зоу успя най-накрая да й обясни кога и как са се срещали.
След този разговор тя изпитваше някаква неясна вътрешна болка, докато летеше. Миналото бе мъртво, нямаше съмнение, но това, че хората се превръщаха в такива призраци…
За подобни чувства нямаше друго лекарство, освен усещането за слънце и солен въздух и гледката на вечно променящата се морска пяна, издигаща се й пропадаща около рифовете. Пред себе си Зоу видя Мелка, която се гмуркаше. Тя се впусна в преследване, внезапно засегната от този красив дух. Мелка я видя и полетя в противоположната посока. Изведнъж тя закачи с крилото си върха на най-високата скала от рифовете и падна във водата като застреляна птица. Зоу остана потресена при вида на случилото се, прибра крилете си и започна да се спуска, докато най-накрая не взе да пада отвесно надолу. Успя да улови момичето като по чудо. Едното й крило изплющя точно над сините вълни. Тя разбра, че ще им се наложи да плуват.
Част десета
Всичко става толкова бързо
Вървяха надолу по ниските скали над Фиорентина. Беше нощ, въздухът бе хладен и неподвижен, звездите сияеха скупчени над главите им. Вървяха рамо до рамо по пътечката и гледаха към плажовете отдолу.
Тревожа се. Много се тревожа. Всъщност направо съм в паника.
Защо?
Заради Мая. Заради мозъчните й проблеми. Емоционалните й проблеми. Постепенно се влошават все повече.
Какви са симптомите?
Същите, само че е по-зле. Не може да заспи нощно време. Понякога ненавижда външния си вид. Все още продължава маниакално-депресивният й цикъл, само че някак си се… променя. Не знам как да го характеризирам. Сякаш невинаги може да си припомни в коя част на цикъла се намира. Олюлява се насам-натам из него. Освен това забравя доста неща.