Всички забравяме.
Знам. Само че Мая забравя неща, които според мен са изцяло в характера й. На нея, както изглежда, въобще не и пука. Това е най-лошото от всичко: че въобще не я е грижа.
Не бих могъл да си представя подобно нещо.
Аз също. Може би се дължи на депресивната част от цикъла й, която сега доминира. Само че понякога тя губи всякакви чувства.
Това, което наричаш жаме-ву?
Не съвсем. И тя е претърпявала злополуки, както знаеш. Нещо като симптоми след преживян удар. Знам, знам… казах ти, изпаднал съм в ужас. Само че не знам какво представлява това. Тя има случаи на жаме-ву, които са сходни със симптомите след удар. Има и случаи на прескуе-ву, когато се чувства на ръба да разбули скритото… а това никога не става. Случва се често с хора, които имат пре-епилептична аура.
И аз имам подобни чувства.
Да, предполагам, че всички ги имаме. Понякога ти изглежда, че всичко ще се изясни и след това пак тръгва постарому. Да. Но при Мая тези чувства са невероятно много по-силни, както впрочем и всичко останало.
Все пак е по-добре от загуба на чувствата.
О, да, съгласен съм. Прескуе-ву не са чак толкова опасни. От всичко най-лоши са дежа-ву, а при нея те понякога траят по цели седмици. Това направо я съсипва. Лишават света й от нещо, без което тя не може да живее.
Случайност. Свободна воля.
Може би. Само че ефектът от всички тези симптоми е, че изпада в дълбока апатия. Почти кататония. Опитва се да избегне ненормалните състояния, като ограничава чувствата си. Или като не чувства почти нищо.
Казват, че една от присъщите за исеите болести е изпадането в апатия.
Да, четох нещо подобно. Загуба на функцията на чувствата, аномия, апатия. Лекуват ги по същия начин, както шизофренията или кататонията — дават им серотонин-допамин комплекс, мозъчни стимуланти… доста обширен коктейл, както вероятно си представяш. Мозъчна химия… Лекувал съм я с всичко, за което съм се сещал, водил съм дневник, провеждал съм тестове, понякога с нейно съгласие, понякога дори без тя да узнае с какво се занимавам. Правя каквото мога, кълна се.
Не се и съмнявам.
Само че нищо не действа. Тя губи всичко. О, Сакс…
Мишел спря и сложи ръка на рамото на приятеля си.
Ако си отиде, няма да мога да го понеса. Винаги е била такъв весел дух. Въздушен. Ние сме въздух и вода, земя и огън. Мая винаги е летяла в небесата. Такъв въздушен дух, летящ на крилата на собствените си чайки високо над нас. Не мога да издържам повече и да я гледам как пропада!
Те спряха и се загледаха в обсипаната със звезди вода. Над главите им се извиваше огромният звезден купол. В тишината въздухът дишаше около тях, а морето кротко си мърмореше нещо отдолу. Светът бе голямо пространство, диво и свободно, мрачно и мистериозно.
След известно време двамата се обърнаха и закрачиха назад към пътеката.
Веднъж се бях качил на влака от Да Винчи към Шефилд. По пистата имаше някакъв проблем и спряхме за малко в Андърхил. Слязох и се поразходих из стария парк. Тогава започнах малко по малко да си спомням. Просто се оглеждах наоколо, без наистина да се мъча да си припомням каквото и да било. Но всичко си дойде по местата.
Обичаен феномен.
Да, и аз така разбрах. Само че се чудя дали ако Мая не направи нещо от този род, това няма да й помогне? Не е задължително да бъде само Андърхил, а може би по всички места, където е била щастлива. Където и двамата сте били щастливи. Сега живеете в Сабиши, но защо не опитате да се преселите някъде другаде, например в Одеса?
Тя не иска.
Може да греши. Защо не се опитате да поживеете в Одеса и от време на време да посещавате Шефилд, Кайро, може би дори Никозия. Или градовете около южния полюс, например Дорса Бревиа. Гмуркане в Бъроуз. Пътуване с влак из басейна Хелас. Всяко едно подобно завръщане може да й помогне да събере различните части от себе си в едно. Да види отново къде започна всичко. Къде се формираха характерите ни, за добро или зло, в зората на новия свят. Може пък точно това да й е необходимо, без значение дали го осъзнава или не.
Хмммм.
Ръка за ръка, те стигнаха до кратера, като следваха почти невидимата пътека сред обраслата с черни папрати местност.