Бъди благословен, Сакс. Бъди благословен.
Водата на Изидис Бей бе с цвета на венчелистчетата на повет и проблясваше с хиляди искрици под слънчевата светлина. Вълните идваха от север, затова и моторната лодка постоянно се отклоняваше, докато държаха курс на северозапад към Дю Мартерей Харбър. Ясен пролетен ден, М-година 79, 2181 година от Христа.
Мая седеше на горната палуба на лодката и с наслаждение се опиваше от морския въздух и струящата наоколо синя слънчева светлина. Да бъдеш сред водата, далеч от цялата неразбория на брега, бе истинско щастие. Можеше да се носи ден след ден с кораба по вълните, приплъзвайки се по тях в пътешествие с влакче в лунапарк за душата.
Само че не за това бяха тръгнали. Лодката започна да се поклаща на дрейф върху вълните. Бяха хвърлили котва точно над Бъроуз.
Мая слезе в каютата си и нахлузи гъвкавия оранжев водолазен костюм. Беше се научила да се гмурка специално за този случай и сега всичко бе ново за нея, с изключение на усещането да бъдеш под водата, което бе близо до безтегловността в космоса. Затова щом като прекрачи борда на лодката и влезе във водата, усещането бе познато — бавно потъване, теглена от колана с тежестите, съзнаваща, че водата около нея е студена, но без да я чувства в истинския смисъл на думата. Дишаше под водата; странно нещо, но вършеше работа. Надолу в мрака. Тя заплува към дъното, далеч от ярката точка, която представляваше слънцето над главата й.
Понесе се из парка до канала, над колоните и след това по-нататък на запад. Отляво различи силуета на платото Хънт, където някога бяха живели нелегално с Мишел, над едно танцово студио. Ето онова там пък беше черен склон на булевард „Големия насип“. Отпред се простираше Принсес Парк, където някога се бе изкачила на сцената и бе говорила пред огромна тълпа по времето на Втората марсианска революция. Народът се бе събрал точно на мястото, където се намираше Мая сега. Ето там — точно там бяха говорили Ниргал и после тя. Сега всичко това представляваше мрачното дъно на залива.
Да, нямаше съмнение, че Мишел се бе оказал прав — гмуркането беше прекрасен образец на непрогледните процеси в човешката памет и вероятно можеше да й помогне да си спомни…
Тя застана на едно място и миналото веднага се върна. Сети се за Джон, плаващ гол срещу мрачното космическо пространство и кристалните звезди. А, не, тези чувства бяха прекалено силни. Човек можеше да преживее само по едно завръщане в миналото; този наводнен град; само че Мая се бе любила с Джон точно тук, в едно общежитие през първите години — с Джон, с Франк, с онзи инженер, за чието име се сещаше много рядко, и с още доста хора, чиито имена бе забравила. Май трябваше да направи нещо по въпроса. Да ги хербаризира всички в сърцето си — скъпоценни мигове от миналото, които до смъртта й да останат с нея. Нагоре, нагоре, нагоре… Ушите й пукаха, виеше й се свят, вероятно заради азотната наркоза или екстаза от дълбочината. Или заради екстаза от начина, по който живееха хората, от духовната им дълбочина и от това, което ги крепеше през годините. Мишел се издигаше нагоре, следвайки я. Тя спря, изчака го, сграбчи го и го прегърна здраво, ах, колко обичаше тази солидност на хората в нейните ръце, доказателство за реалността! Мая го прегръщаше и си мислеше: „Благодаря ти, Мишел, магьоснико на моята душа, благодаря ти, Марс, за онова, което продължава да издържа вътре в нас“. След това отново нагоре към безгрижното слънце, към вятъра; когато се изкачи, смъкна костюма си с премръзнали и тромави движения, захвърли го настрани и набързо навлече дрехите си, съскайки през зъби от студ. Лицето на Мишел бе образец на щастието, приличаше на древен бог с тази радостна маска, старият Дионисий, който се смееше с глас заради успеха на плана му и заради вида на старата му приятелка.
— Какво видя?
— Кафенето, парка, канала… А ти?
— Платото Хънт, танцовото студио, булевард „Тот“, Тейбъл Маунтин…
Само че повече не й се говореше. Тя погледна към Мишел, увери го безмълвно, че всичко е наред и че идеята му да я прати долу се бе оказала блестяща. После се върнаха в Дю Мартерей Харбър и отидоха да вечерят в един ресторант на ръба на кратера. Мая седна до Мишел и през цялото време държа ръката си върху бедрото или рамото му.
Хората отсреща разказваха на Мишел за някакъв нов институт, който да се занимава с Първата стотица и останалите ранни колонисти — нещо като музей, хранилище на предания, комитет, който да предпазва старите сгради от разрушение и така нататък. Освен това се говореше и за програма, която да осигурява помощ на най-старите първи заселници. Напълно естествено тези разговорливи младежи се интересуваха от евентуална помощ, която можеше да им окаже Мишел, като в частност го молеха да открие и да състави списък на оцелелите от Първата стотица, които според тях бяха 23-а. Мишел се заинтересува и обеща да помогне.