Затова след няколко дни те се качиха на кораба на Джаки и се включиха в предизборната обиколка по Гранд Канал.
На широкия док имаше едно кафене на открито, от което се разнасяше протяжния звук на циганска цигулка. Мая се приближаваше към него и в последната минута видя Джаки и един младеж, седнали с почти допрени чела. Тя естествено не желаеше да нарушава подобна многообещаваща идилия, но рязкото й спиране привлече вниманието на Джаки. Мая се обърна, за да си тръгне, но видя, че Джаки става и се приближава към нея.
— Този канал е направо прекрасен, не мислиш ли? — заговори я тя.
— Капан за туристи — отвърна Мая. — Но красив капан. И доста добре се справя с ролята си да държи туристите скупчени на едно място.
— Стига де! — засмя се Джаки и улови младежа за ръката. — Къде отиде твоята романтичност?
— Каква романтичност? — „учуди“ се Мая, доволна от тази публична проява на афект. Старата Джаки не би си позволила подобно нещо. Естествено, за нея бе доста голям шок фактът, че вече не е млада; от страна на Мая би било глупаво да не помисли за това, но чувството й за време бе такъв миш-маш, че дори собственото й лице в огледалото за нея бе постоянен шок. Всяка сутрин се събуждаше с чувството, че се намира в различно столетие.
— Всички са романтични — каза Джаки. Явно годините не я бяха направили по-умна. Още едно хронологично несъответствие. Вероятно честото подлагане на геронтологична терапия бе размътило мозъка й. Странно как след толкова много терапии по лицето й се забелязваха белези на остаряване. След като вече нямаше грешки при деленето на клетките, откъде идваше то тогава? По лицето на Джаки нямаше бръчки, така че човек би могъл да го сбърка с лице на 25-годишна жена. Тя повече от всякога приличаше на дядо си с онова негово доверчиво изражение, блестящо като неоновата реклама на кафенето над главите им. Но независимо от всичко годинките й личаха — може би по очите й.
Към тях се приближи една от многото й асистентки, задъхана и разплакана. Тя дръпна ръката на Джаки и извика:
— О, Джаки, толкова съжалявам, толкова съжалявам, тя умря, умря… — Цялото й тяло трепереше.
— Кой? — кресна Джаки отсечено. Гласът й прозвуча като плесница.
Младата жена (която също бе доста възрастна) каза нещастно:
— Зоу.
— Зоу?
— Нещастен случай. Падна в океана, докато летеше.
„Ето това ще я позабави“, помисли си Мая.
— Разбирам — отвърна Джаки.
— Но летателните костюми… — възрази младежът. И той остаряваше. — Те не…
— Не знам нищо за това.
— Няма значение — прекъсна ги и двамата Джаки. По-късно Мая чу разказа на очевидец и образът завинаги се запечата в съзнанието й — двете жени, които се борят да останат на повърхността като мокри водни кончета, докато една от гигантските вълни на Северно море не ги подхваща и ги запраща с всичка сила в основата на пристана. След това — две тела, носещи се в пяната…
Джаки бе отвлечена и притихнала. Явно обмисляше нещата и бе далеч оттук. Мая бе чувала, че двете със Зоу не са били чак толкова близки. Някои дори разправяха, че двете се мразели взаимно. Но все пак тя й беше дъщеря… Неестествено е да предполагаш, че ще надживееш децата си — това дори бездетната Мая усещаше инстинктивно. Само че сега хората бяха пренебрегнали всички природни закони и биологията за тях вече не означаваше нищо. Ако Ан бе загубила Питър на пропадащия кабел, ако Надя и Арт някога загубеха Ники… дори и толкова глупав човек като Джаки би трябвало да почувства нещо.
И тя явно чувстваше нещо. Беше се замислила, опитвайки се да намери някакъв изход. Само че едва ли щеше да успее и вече щеше да е по-различна. Да, остаряваше… и нищо не можеше да се направи.
— О, Джаки… — промълви Мая и протегна ръка към нея. Джаки се отдръпна и Мая прибра ръката си. — Съжалявам.
Само че хората се нуждаеха най-силно от помощ, когато изолацията им е най-силна. Мая бе научила това от изчезването на Хироко, докато се опитваше да успокоява Мишел. Нищо не можеше да се направи.
Тя въздъхна. Това бе началото на дългата поредица от смърти.
Но тогава Мая още не го знаеше. За момента това бе само краят на пътуването им по канала. Двамата с Мишел продължиха сами към Одеса.
Когато пристигнаха, тръгнаха по крайбрежния булевард ръка за ръка, оглеждайки магазинчетата и кафенетата от отсрещната страна на улицата. Всички имена като че ли бяха нови, нямаше нито едно познато, но въпреки това им изглеждаше както преди. Градът се издигаше тераса след тераса, точно както го помнеха от едно време.