— Това е „Одеон“, ето това — „Синтър“…
— Ето тук работех за „Дийп Уотърс“. Чудя се какво ли правят сега?
— Едва ли остават без работа, като се има предвид, че трябва да поддържат нивото на морето. Пък и те почти винаги имат някакво занимание.
— Така си е.
Стигнаха до старата сграда на „Праксис“, чиито стени бяха почти изцяло покрити с бръшлян. Бялата хоросанова замазка бе избледняла от слънцето. Сините някога капаци на прозорците бяха помръкнали. Мишел отбеляза, че малко работа и щяло да стане като ново, но на Мая й харесваше и така: старо. На третия етаж забелязаха прозореца и балкона на старата им кухничка, както и тези на Спенсър, точно до техните. Предполагаше се, че Спенсър е вътре.
Влязоха през огромната порта и поздравиха новия портиер. Естествено, че Спенсър бе вътре… или поне нещо от този род. Беше умрял днес следобед.
През следващите няколко дни в Одеса пристигнаха невероятно много хора специално за погребението на Спенсър. Сакс, Надя, Михаил, Зейк и Назик, Койота, Мери, Урсула, Марина и Влад, Юрген и Сибила, Стив и Марион, Джордж, Едуард, Саманта… Сякаш това бе събиране на оцелелите от Първата стотица и приятелите им — исеи. Мая се взря във всичките тези познати и поостарели лица и тъжно си помисли, че отсега нататък вече ще се срещат по подобни поводи доста пъти. Щяха да идват от всички краища на света и всеки път щяха да са с един по-малко, като в някаква фатална игра на „музикален стол“16, докато някой ден един от тях не получеше обаждане по видеовръзката, което да го известява, че е последният оцелял. Ужасяваща съдба. Само че Мая не очакваше да й се наложи да понася подобни мъчения. Със сигурност тя щеше да умре съвсем скоро. Бързият срив щеше да я погълне или щеше да й се случи нещо друго. Е, в края на краищата винаги можеше да скочи под някой тролей, ако й се наложеше… Беше готова на всичко, само и само да не понася подобна съдба. Хвърлянето под тролея щеше да е едновременно толкова малодушна и толкова храбра постъпка. Надяваше се, че едва ли ще се стигне чак дотам. Ах, майната му; смъртта явно си струваше. Пък и може би да си последен оцелял от Първата стотица нямаше да е чак толкова лоша участ. Нови приятели, нов живот — не беше ли точно това нещото, което тя търсеше от толкова време? Не бяха ли всичките тези лица само спънка пред нея?
В следващите дни хората започнаха да се разотиват. Мая скиташе из Одеса, обикаляше магазините за обзавеждане втора ръка и понякога сядаше на някоя пейка на крайбрежния булевард и наблюдаваше танца на слънцето над водата. Да бъде отново в Одеса беше чудесно, само че погребалният мраз от смъртта на Спенсър проникваше в нея много по-дълбоко, отколкото бе очаквала. Той сякаш помрачаваше дори неповторимата красота на този най-прекрасен от всички градове. Напомняше й, че когато се бяха върнали тук и се бяха заселили в същата стара сграда, всъщност се бяха опитали да направят невъзможното — да се върнат назад във времето и да зачеркнат отминалите години. Безнадеждна работа — времето течеше неумолимо и всичко, което правеха сега, беше за последно. Навиците бяха измамна работа, лъжи, които ги заблуждаваха, че има вечни неща, докато всъщност нищо не беше вечно. Сега например това беше последният път, когато тя седеше на тази пейка. Ако утре дойдеше тук по същото време и седнеше на същата пейка, това отново щеше да бъде последен път и нищо не беше сигурно, нищо не беше вечно… Последен път след последен път, и така нататък, и така нататък, винаги един финален миг след друг. Направо не се побираше в съзнанието й. Думите не можеха да го изразят, идеите не можеха да го оформят. Но въпреки това можеше да го почувства като някаква вълна, носеща се постоянно напред, или като непрестанен вятър в съзнанието й, помитащ всичко с такава сила, че й беше трудно дори да се замисля за каквото и да било. Когато си лягаше нощем, си мислеше: „Това е за последно“ и прегръщаше Мишел здраво, здраво, толкова здраво, сякаш ако го сграбчеше достатъчно здраво, можеше да спре течението на времето. Дори Мишел, дори малкият свят за двама, който бяха изградили…
— О, Мишел! — възкликна веднъж тя, изплашена до смърт. — Всичко става толкова бързо!
Той кимна с присвити устни. Вече не се опитваше да я подлага на своята терапия, дори не се мъчеше да я накара да гледа по-оптимистично на живота. Вече се отнасяше с нея като с равна и приемаше настроенията й като някаква част от истината, която бе само нейна грижа. Понякога чак й липсваше успокоението му.
16
Игра, в която участниците обикалят под съпровода на музика около подредени в кръг столове, които са с един по-малко от броя на хората. Щом музиката внезапно спре, всички са длъжни да седнат. Този, който остане прав, „изгаря“. — Б.пр.