Саманта умря. След нея и Борис. Е, всъщност между двете смърти имаше разстояние от около 2–3 години, но въпреки всичко, след като дълги десетилетия наред никой не бе умирал, подобен чест модел беше доста обезпокоителен. Затова претупаха погребенията толкова бързо, колкото можеше. Междувременно ситуацията ставаше все по-мрачна. Земните нации продължаваха да изпращат нелегално емигранти, ООН продължаваше да ги заплашва, Китай и Индонезия неочаквано се бяха хванали гуша за гуша, а червените еко-саботьори продължаваха да взривяват всичко, като напоследък подбираха все по-малко и избиваха сума ти народ. Един ден по стълбите се изкачи Мишел. Цялото му тяло излъчваше скръб.
— Йели е умрял.
— Какво… не. Не!
— Някаква сърдечна аритмия.
— Господи!
Мая не бе виждала Йели от десетилетия насам, но въпреки това, да загубиш още един от Първата стотица… да загубиш възможността да видиш отново срамежливата усмивка на Йели… не. Не чу какво каза Мишел след това — не толкова от мъка, колкото от объркване. Или мъка за себе си.
— Това започва да се случва все по-често, нали? — каза тя накрая, когато видя, че Мишел е вперил поглед в нея.
Той въздъхна.
— Вероятно.
Отново оцелелите членове на Първата стотица се събраха в Одеса за траурната церемония, организирана от Мишел. Мая научи доста неща за Йели от обажданията им, повечето от които бяха от Надя. Преди доста време той бе напуснал Андърхил и се бе заселил в Ласвиц, където се бе надявал да построи град под купол. Бе станал експерт по хидрологията на акуиферите. През 2061 година той се бе скитал насам-натам с Надя, опитвайки се да поправи това-онова и да не се забърква в неприятности, но в Кайро, където Мая го бе зърнала за кратко, той се бе отделил от останалите и си бе спестил бягството им през Маринерис. За известно време го мислеха за мъртъв, но той бе успял да оцелее, както и повечето от жителите на Кайро, и след бунта се бе преместил в Сабиши и бе продължил работата си над акуиферите, свързвайки се с подземния свят и помагайки им да установят Сабиши като столица на „полусвета“. Известно време бе живял с Мери Дънкан. Когато Сабиши бе затворен от ЮНТО, двамата с нея се бяха преместили в Одеса, където бяха посрещнали празненствата по случай първите 50 М-години. Именно тогава Мая го бе видяла за последно. След това по думите на Мери бяха скъсали. Той се бе преместил в Сензени На и бе един от лидерите на втората революция. Когато Сензени На се бе присъединила към Никозия, Шефилд и Кайро, обединили се в алианса на източен Тарсис, бе отишъл да помогне в Шефилд, след което се бе върнал в Сензени На и бе станал член на първия независим градски съвет. Постепенно се бе превърнал в един от старейшините на тамошната общност, както всички останали от Първата стотица. Беше се оженил за една нигерийка-нисей, от която имаше момченце. Точно преди да умре, бе работил заедно с Питър по някакъв проект в басейна Аргире за изпомпване на големите акуифери там, без да се поврежда повърхността. Правнучката му, която живееше на Калисто, беше бременна. Само че един ден в Сензени На бяха излезли на пикник, той бе изпаднал в безсъзнание и не бяха успели да го спасят.
Тоест, бяха се превърнали в Първата осемнайсетица. Въпреки че Сакс включваше към бройката още седем, понеже продължаваше да вярва, че Хироко и групата й са живи. Според Мая това бе просто фантазия, представяне на желаното за действителност… само че от друга страна Сакс не беше податлив на подобни настроения, така че може би във всичко това имаше нещо. Така или иначе бяха осемнайсет със сигурност. Най-младата от тях (освен ако Хироко беше жива) беше Мери — на 212 години. Най-възрастната, Ан, беше на 226, Мая — на 221. Какъв абсурд. Но така си беше — 2206 година според земните новинарски емисии…
— Има хора по на 250 години — отбеляза Мишел. — А и терапията може да върши все още добра работа. Сигурно е просто лошо съвпадение.
— Може би.
Всяка смърт сякаш откъсваше по някакво парче от него. Ставаше все по-мрачен и по-мрачен, което Мая намираше за доста дразнещо. Без съмнение в мислите си той бе останал в Прованс — това беше неговата фантазия, изпълняваща желания, онзи въображаем дом, който продължаваше да се изправя пред необоримия факт, че истинският му дом сега е Марс още от мига, в който се бяха приземили… или от мига, в който се бе присъединил към Хироко… или от мига, в който за пръв път е видял небето като малко момче! Никой не можеше да каже със сигурност кога точно се бе случило това, но така или иначе сега Марс бе неговият дом и това беше очевидно за всички… с изключение на него. Носталгия, какво да се прави. А Мишел така или иначе обичаше да вярва в осъществимостта на невъзможни проекти. Така че всичко си беше наред. Част от връзката им. Въпреки че понякога й се струваше непоносимо бреме. Особено когато някой от Първата стотица умреше и следователно идваше периодът на замислянето…