Сакс винаги се дразнеше от погребенията или от траурните церемонии. За него смъртта очевидно беше част от Великото необяснимо, размахваща червено знаме пред лицето му. Не можеше да го понесе, понеже това беше научен проблем, който чака разрешението си. Но дори и той бе объркан от различните проявления на бързия срив, които винаги бяха различни, с изключение на скоростта, с която се развиваха, и може би заради липсата на една-единствена причина. Теориите бяха десетки, това бе грижа от жизненоважно значение, особено за по-възрастните, както всъщност и за по-младите, които също някой ден щяха да остареят. С други думи — за всички. Затова хората съсредоточено изучаваха проблема. Но поне досега никой не бе успял да се доближи до първопричината на бързия срив (ако въобще причината беше само една), така че смъртите продължаваха.
След траурната церемония за Йели те запазиха известна част от тленните му останки и ги изстреляха в балон от същото място, откъдето бяха пуснати тези на Спенсър. След това се оттеглиха в апартамента на Мая и Мишел. Разгледаха старите албуми и изрезки на Мишел и си поговориха за Андърхил, 2061, Олимпус Монс… с две думи — за миналото. Мая се помъчи да не им обръща внимание и им поднасяше чай и кекс. Накрая останаха само Мишел, Сакс, Надя и Арт. Бдението над мъртвеца бе приключило, следователно можеше да се отпусне. Тя се приближи до Мишел, сложи ръка на рамото му и се загледа в една стара зърнеста черно-бяла снимка, покрита с петна от нещо, което приличаше на кафе и сос за спагети. Леко избледняла снимка на млад мъж, усмихващ се пред фотоапарата с тънка знаеща усмивка.
— Какво интересно лице — отбеляза Мая.
Под ръката й Мишел застина. Надя остана шокирана. Мая разбра, че очевидно е казала нещо неправилно, понеже дори и Сакс изглеждаше някак си объркан, почти разстроен. Тя се взря в младежа на снимката, след това отново и отново. Нищо не й хрумна.
Излезе от апартамента и тръгна по стръмните улици на Одеса, покрай всички белезникави и тюркоазени врати и капаци на прозорци, покрай котките и теракотените саксии и цветя, докато накрая не се озова в горната част на града, откъдето се откриваше прекрасен изглед към индиговата повърхност на морето Хелас на много километри напред. По бузите й се стичаха сълзи, само че без видима причина — доста смущаващо усещане. И все пак и това се бе случвало преди.
След известно време откри, че се е озовала в западната част на града. Там беше паркът „Параделплац“, където бяха поставяли пиеси. „Кървавият възел“ или май беше „Зимна приказка“ и… да, със сигурност „Зимна приказка“. Само че за тях нямаше връщане обратно към живота…
Е, добре. Ето я и нея. Тя бавно вървеше по дългите стъпаловидни алеи — надолу, надолу, надолу към тяхната сграда, мислейки си за пиеси. Докато слизаше, настроението й полека се оправяше. Пред вратата на къщата им обаче имаше спряна линейка. Мая изстина, сякаш някой бе излял върху нея кофа с ледена вода, обърна се и мина покрай сградата към крайбрежния булевард.
Тя вървя насам-натам по булеварда, но накрая се умори и седна на една пейка. В кафенето срещу нея някакъв мъж свиреше на дрънчащ бандонеон. Плешив мъж с бели мустаци, торбички под очите, кръгли бузи и червен нос. Тъжната му музика направо бе изписана върху лицето му. Слънцето залязваше и морето бе почти тихо. Всяка широка фасета блестеше с вискозния стъклен пламък, който понякога демонстрираха течните повърхности, всички те оранжеви заради оранжевото слънце, което бавно се търкулваше зад планините. На запад. Мая се облегна назад, отпусна се, за да чувства бриза върху кожата си. Над главата й се рееха чайки. Внезапно цветът на морето й се стори познат и тя изведнъж си спомни как бе наблюдавала от борда на „Арес“ онова оранжево кълбо, каквото някога бе представлявал Марс — недокоснатата от човешки ръце планета, символ на всичкото щастие на света. Оттогава насам никога не се бе чувствала по-щастлива.
След това я обзе познатото чувство — пре-епилептичната аура на прескуе-ву. Морето блестеше, огромна значимост, която поглъщаше всичко останало и сякаш оказваше невъобразим натиск върху света. С почти осезаемо леко изпукване Мая изведнъж разбра, че във всеки един аспект на този феномен бе просто самото значение… че значението на всичко бе извън разбирането им, някъде в бъдещето, че то ги натискаше напред… че в определени специални моменти човек чувстваше този приливен миг на натиск като усещане за остро и изпълнено с щастие очакване, сякаш гледаше към Марс от борда на „Арес“, а несъзнаващият нищо мозък бе запълнен не с шлаката на мъртвото минало, а с непредвидимите последици на живото бъдеще. О, да… всичко беше възможно, всичко, всичко, всичко! И докато прескуе-ву бавно се отцеждаше от нея, отново невидяно и въпреки това проумяно по някакъв начин, тя отново се облегна на пейката, пълна и пламтяща. Ето я и нея, в края на краищата, и потенциалът на щастието завинаги щеше да я съпровожда.