Може би имаше някакъв план: системите за защита на кабела изглежда бяха способни да се справят с мижавите оръжия на червените, но ако атакуващите разрушаха изцяло Шефилд и Муфата, ЮНТО нямаше да има за какво да слиза долу, следователно, нямаше да има значение дали кабелът ще продължи да съществува. План, точно обратен на онзи, използван в Бъроуз.
Само че това не беше добър план. Бъроуз бе долу в низините, където имаше атмосфера, където хората можеха да живеят извън куполите, е, поне за малко. Шефилд бе нависоко, тоест, все едно се връщаха назад във времето в 2061 година, когато разрушаването на купола означаваше моментална смърт за всеки, излязъл навън. В същото време по-голямата част на Шефилд беше под земята в множество скупчени етажи срещу стената на калдера. Несъмнено по-голямата част от населението се бе оттеглила долу и ако воюващите се опитаха да ги последват, щеше да стане неописуемо — направо кошмар. Но горе, на повърхността, битките бяха възможни, само че там хората бяха изложени на огъня от кабела отгоре. Не, нямаше да им свърши работа. Дори не можеха да видят какво става. В близост до Муфата имаше още повече експлозии, които причиняваха пукания от статично електричество по интеркома. Приемателят хващаше само отделни думи по останалите кодирани честоти: „… превзет Арсиавю… Трябва ни обратно изкуственият интелект, но, бих казал, че по оста «х» три две две, по оста «у» осем…“.
След това вероятно към кабела беше изстреляна още една група ракети, защото Ан видя над главата си възходяща линия от брилянтни експлозии светлина. Никакъв звук. Но не след дълго едри черни фрагменти заваляха отгоре по куполите около нея, пробивайки невидимите тъкани или размазвайки се по невидимите скелета, а после започнаха да падат по сградите като изсипани парчетии от превозни средства, бучащи силно заради разредения въздух и разбитите куполи. Земята вибрираше и се тресеше под краката й. Това продължи няколко минути и всяка секунда от тези минути можеше да й донесе смъртта. Тя стоеше, гледаше мрачното небе и изчакваше.
Нещата престанаха да падат. Дълго време бе затаявала дъх. Сега си пое въздух. Питър имаше кода на червените, затова Ан се опита да му се обади, но долови само статичното електричество. Въпреки това, докато намаляваше силата на звука в слушалките си, долови няколко изкривени полуфрази — Питър, който описваше движенията на червените на зелените отряди, а може би дори на ЮНТО. Който пък след това можеше да изстреля ракети от кабела по тях. Да, това бе гласът на Питър, прекъсван от статично електричество. Той сякаш заповяда „огън“. След това пак статично електричество.
В подножието на елеватора кратки припламвания на експлозии превръщаха кабела от черен в сребрист, след което той бавно отново ставаше черен. Всички аларми в Арсиавю се включиха и започнаха да звънят или да вият. Целият пушек бе отвян към източния край на купола. Ан навлезе в алеята, водеща от север на юг, и отново се облегна на източната стена на една сграда, плътно до бетона. На тази алея нямаше прозорци. Взривове, прекършвания, вятър. След това — тишината на почти безвъздушното пространство.
Тя се изправи и се залута из купола. Къде би отишъл човек, ако наоколо избиват хора? Би намерил приятелите си… ако може. Ако може да каже кои са приятелите му.
Ан се съсредоточи и продължи да търси групата на Касей. Тръгна натам, където Дао й бе казал, че са, след което се опита да помисли накъде може да са отишли. Една от възможностите бе да са извън града, но щом веднъж бяха влезли вътре, може би се бяха опитали да проникнат в следващия купол на изток, за да се помъчат да ги превземат един по един, да предизвикат декомпресия, да принудят всички да слязат долу и след това да продължат нататък. Тя се затича с всички сили по улицата, успоредна на стената на купола. Беше в добра форма, но това бе смехотворно, не можеше да си поеме дъх и цялата бе плувнала в пот. Улицата беше пуста, нечовешки тиха и безлюдна. Чак й бе трудно да повярва, че се намира в средата на бойното поле и че въобще ще успее да открие групата, която търси.
Само че успя. Точно пред нея, на улицата около един от триъгълните паркове… фигури в скафандри и шлемове, носещи подвижни ракетни установки и автоматични оръжия, които стреляха по невидими противници в сграда, облицована с кварц. Червените ленти на ръцете им показваха, че са червени…
Заслепяваща светкавица. Ан бе повалена на земята. Ушите й писнаха. Намираше се в подножието на сградата, притисната до една от стените й от полиран камък. Яспилит — червен яспис и железен оксид. Чудесно. Гърбът й, рамото й и лакътят й я боляха. Нищо сериозно. Можеше да се движи. Тя пропълзя напред и погледна към триъгълния парк. Всичко бе в пламъци — малки прегладнели за кислород езици, които вече почти изгасваха. Телата бяха разхвърляни наоколо като счупени кукли с ръце на хълбоците в стойки, които никоя кост не би издържала. Ан се изправи на крака и се затича към най-близката купчина, привлечена от познатата сивокоса глава без шлем. Това беше Касей, единственият син на Джон Буун и Хироко Ай. Едната страна на челюстта му бе окървавена, очите му бяха отворени и пусти. Той я приемаше прекалено сериозно. Противниците й — прекалено несериозно. Кучешкият му зъб от розов камък се виждаше през раната на бузата. Ан преглътна и се обърна настрана. Загуба. И тримата сега са мъртви.