Мая рязко спря и се вгледа отблизо в снимката. Несъмнено си припомняше миналото. Както и онези, които си бяха отишли много преди Йели.
Само че най-неочаквано тя изрече:
— Какво интересно лице.
Сакс почувства леден хлад в най-долната част на стомаха си. Физиологическите прояви на стреса бяха толкова разнообразни. Да загубиш нишката на мисълта си — това да, това беше от областта на метафизиката. Но да загубиш спомените за собственото си минало — за общото им минало — бе невероятно. Човек едва ли би понесъл подобно нещо. Поне той едва ли щеше да го понесе.
Мая видя изумлението им, но не можа да разбере от какво са толкова шокирани. В очите на Надя блестяха сълзи — нещо доста необичайно за нея. Мишел изглеждаше потресен. Мая почувства, че нещо не е наред и изхвръкна от апартамента. Никой не я спря.
Останалите се струпаха на едно място. Надя отиде до Мишел.
— Подобни неща се случват все по-често — промърмори Мишел замаяно. — Все по-често и по-често. И аз самият чувствам нещо такова. Но Мая… — Той поклати глава, дълбоко обезкуражен. Дори Мишел не можеше да се справи с това — Мишел, който разработваше алхимичния оптимизъм на всичките им предишни „прераждания“ и ги правеше част от великата история, от мита за Марс, който самият той отделяше от всекидневната тиня и помия. Но това бе краят на легендата Мишел. Не… Да живееш, след като паметта ти е умряла, бе просто фарс, ужасен и безсмислен. Нещо трябваше да се направи.
Сакс продължаваше да мисли за това, седнал в ъгъла, загледан в гривната си. Четеше подборка от най-важното от поредицата статии относно паметта. Изведнъж от кухнята се чу глухо тупване, последвано от писъка на Надя. Сакс се затича натам и откри Надя и Арт надвесени над Мишел, който лежеше на пода с бяло като платно лице. Сакс повика портиера и буквално след броени секунди пристигна спешният медицински екип, високи млади марсианци, които избутаха Арт встрани и оплетоха Мишел със сложната паяжина на машината за реанимация, оставяйки възрастните безпомощно да наблюдават борбата на стария си приятел.
Сакс седна сред медицинския екип и сложи ръка върху врата и рамото на Мишел. Дишането на приятеля му бе спряло, пулсът му също. Лицето му продължаваше да е мъртвешки бяло. Машината се опитваше да го съживи с всички сили — прилагаше му серия електрически шокове с най-различна сила, като същевременно го прикачи към апарата „сърце — бял дроб“. Младите медици работеха в пълно мълчание, само разменяха от време на време някое изречение, когато беше необходимо. Сякаш въобще не забелязваха вцепенените възрастни, седнали около стената. Правеха всичко възможно; но Мишел продължаваше да изглежда мистериозно мъртъв.
Естествено проблемите на Мая го бяха разтревожили доста. Само че едва ли това бе главната причина. Винаги бе знаел за мозъчните й неприятности, повече от всеки друг, така че още един симптом не би трябвало да го притесни чак толкова. Съвпадение. И то лошо съвпадение. Доста по-късно вечерта, когато докторите се бяха предали и бяха изнесли Мишел от апартамента, Мая се върна. Разказаха й какво се бе случило.
Тя естествено беше потресена. Шокът и терзанията й бяха последната капка за един от младите медици, който се опита да я успокои. „Няма смисъл“ — искаше му се на Сакс да каже, — „вече опитвах.“ Накрая младежът се отказа, излезе навън и се отпусна на първия стол.
Сакс също излезе и седна до него. Момчето плачеше.
— Не мога повече — каза то след малко. — Безнадеждно е. Идваме, правим всичко възможно, но разлика няма. Нищо не може да спре бързия срив.
— Какъв е този срив? — попита Сакс.
— Там е проблемът, че никой не знае.
— Поне няма ли някакви хипотези? Какво казват аутопсиите?
— Сърдечна аритмия — подхвърли един от останалите медици, докато минаваше покрай тях, носейки някакви инструменти.
— Това е само симптом — изръмжа младежът и подсмъркна. — А защо се получава аритмията? И защо нищо не може да помогне?
Никой не му отговори.
Още една загадка, която чакаше разрешаването си. През вратата Сакс видя Мая, легнала разплакана на кушетката. До нея като статуя се бе изправила Надя. Сакс изведнъж осъзна, че дори и някой да успее да намери отговор, Мишел ще продължи да бъде мъртъв.
Арт говореше нещо с докторите. Сакс потърси в компютърната си гривна статиите за „бързия срив“. 8 361 статии под този индекс. Литературни описания и таблици, подготвени от изкуствените интелекти, но не и нещо, което да дефинира парадигмата на въпроса. Всичко бе на стадий хипотеза и наблюдение. В много отношения приличаше на разработките относно паметта, които Сакс бе прочел. Смъртта и съзнанието… От колко отдавна хората се занимаваха с тези проблеми, а те продължаваха да не се влияят от нищо! Самият Мишел бе коментирал някога това, употребявайки такива термини, които обясняваха дори необяснимите неща. Мишел, човекът, който бе възстановил паметта на Сакс след афазията и който го бе научил да разбира части от съзнанието си, за чието съществуване дори самият той не бе предполагал. Мишел си бе отишъл. Нямаше как да го възкресят. Бяха изнесли последната версия от тялото му от апартамента. Той бе горе-долу колкото Сакс — около 220-годишен. Доста напреднала възраст, ако се разглеждаше от предишната им гледна точка.