— Чудя се какъв ли е този цвят?
— Лавандуловосиньо? — предположи Сакс.
— Да, прилича, но лавандуловото обикновено е по-пастелно, нали?
Сакс извика на екрана на гривната си цветовата таблица, която и преди му бе помагала да определи цвета на небето. Мая изсумтя нещо недоволно, но той задържа ръката си пред нея. Започнаха да сравняват различните цветни квадратчета с небето пред тях.
— Май ще ни трябва по-голям екран — обади се Мая.
Не след дълго откриха точния цвят: светловиолетово. Или нещо между светловиолетово и сивовиолетово.
След този случай това се превърна в тяхно хоби. Наистина беше забележително колко различни бяха цветовете на одеските залези, променяха багрите на всичко около тях — небе, океан, градски стени… Безкрайни вариации. Много повече, отколкото бяха самите имена на цветовете. Езикът просто не бе подготвен за Марс.
Една вечер Сакс прочете нещо толкова удивително, че го изрече на глас:
— „Червеното и зеленото образуват още една двойка цветове, които не могат да бъдат възприети едновременно като компоненти на един и същи цвят.“
— Не е вярно — възрази веднага Мая. — Това е, защото те използват цветово колело, а в него червеното и зеленото са в две противоположни страни.
— Какво искаш да кажеш? Че има и други цветове, освен тези ли?
— Разбира се. Цветовете на художниците, тези в театрите… В края на краищата можеш да насочиш към човек червен прожектор, след това зелен и да получиш цвят, който не е нито зелен, нито червен.
— Е, добре, какъв е тогава? Има ли си име?
— Не знам. Погледни в цветовото колело на художниците.
Двамата се задълбочиха в гривните си. Тя първа го откри:
— Ето. Обгорена умбра, индианско червено, ализарин… ето това са всичките червено-зелени смески.
— Интересно! Червено-зелени смески! Не намираш ли, че е многозначително?
Мая му хвърли странен поглед.
— Сакс, в момента говорим за цветове, а не за политика.
— Знам, знам. И въпреки това…
— Не. Не бъди глупак.
— И все пак не мислиш ли, че се нуждаем от една червено-зелена смеска?
— В практически смисъл ли? Сакс, вече има червено-зелена смеска. Ето там е цялата беда. „Свободен Марс“ качи червените на борда, само и само за да спрат емиграцията и затова имат такъв успех. Те се събират заедно и затварят Марс за Земята. Много скоро можем да очакваме нова война. Казвам ти, направо я виждам как наближава. Въртим се по спирала надолу и се приближаваме към война.
— Хммм… — промърмори Сакс замислено. От доста време не бе обръщал голямо внимание на междузвездната политика, но знаеше, че Мая, която имаше набито око за тези неща, все повече започва да се тревожи… с обичайната си хаплива добавка от леко удовлетворение при приближаването на криза. Така че може би нещата не бяха чак толкова лоши, колкото си ги представяше тя. Може би скоро щеше да му се наложи отново да се позанимае с това. А междувременно…
Една зимна вечер. Докато седяха на най-западната пейка точно в миговете преди залеза и всичко наоколо беше тихо и спокойно — морето Хелас неподвижно като някаква огромна равна повърхност вода, а небето безоблачно, ясно и прозрачно, — Мая надигна глава и сграбчи Сакс за ръката:
— О, Боже мой, виж!
Двамата отместиха настрани картонените си чинии и застанаха неподвижно напълно инстинктивно, като двама древни ветерани, които чуват националния химн, отбелязващ приближаването на парад. Сакс преглътна хамбургера си на един път, възкликна: „А!“ и замръзна. Всичко наоколо беше синьо, небето беше синьо, онова прекрасно и толкова земно синьо, наводняващо всичко за около час, заливащо ретините им и нервните пътечки към мозъците им, които несъмнено бяха зажаднели точно за този цвят, характерен за напуснатия завинаги техен роден дом.