Тя се обърна, клекна и откопча гривната на Касей. Възможно бе той да има директна честота с групата на „Каказе“. Щом се върна в прикритието на обсидиановата сграда, набра кода за обща връзка и заговори:
— Тук е Ан Клейборн и викам всички червени. Всички червени, слушайте, тук е Ан Клейборн. Нападението над Шефилд се провали. Касей е мъртъв, заедно с още много от нашите. Други атаки няма да бъдат от полза. Те просто ще накарат силите за сигурност на ЮНТО да се завърнат на планетата ни. — Искаше й се да каже колко тъп е бил планът още от самото си начало, но преглътна думите. — Тези от вас, които могат, махнете се от планината. Всички в Шефилд, върнете се на запад и се махайте от града и от планината. Тук е Ан Клейборн.
Дойдоха няколко потвърждения, но тя ги изслуша с половин ухо, докато вървеше на запад през Арсиавю към своя ровър. Не правеше опити да се крие — ако я убиеха, здраве да е, само че тя вече не вярваше, че това ще се случи. Сякаш вървеше под крилете на някакъв мрачен ангел-хранител, който я предпазваше от всички видове смърти, за да стане свидетел на смъртта на всички хора, които познава, и на цялата планета, която обича. Съдбата й. Да… тук бяха Дао и неговата команда, мъртви, точно там, където ги беше оставила. Лежаха в локви от собствената си кръв. За малко се бе отървала.
Долу, на широкия булевард с редицата липи в центъра, лежеше още една плетеница от тела — не червени. Носеха зелени ленти на главите си. Един от тях приличаше на Питър, това беше неговият гръб… Ан се приближи с омекнали колене, като в някакъв кошмар, и след дълго колебание обърна тялото. Но не беше Питър. Някакъв висок млад местен жител с рамене като на Питър… Жалко. Мъж, който е можел да живее хиляди години.
Тя тръгна напред безгрижно. Стигна до малкия си ровър без инциденти, влезе в него и го подкара към влаковия терминал в западния край на Павонис. Оттам по южния скат на Павонис тръгваше железопътна линия към седловината между Павонис и Арсиа. Щом я видя, й хрумна план — много прост, но затова ефективен… Настрои се на честотата на „Каказе“ и даде препоръките си, сякаш бяха заповеди. Бягайте, изчезвайте. Слезте в Южната седловина. Обиколете Арсиа по западния скат над линията на снега. Тръгнете към горния край на Аганипе Фоса — дългия прав каньон, в който имаше скрито убежище на червените, пещера в северната му стена. Там можеха да се крият дълго време и да започнат нова кампания на подземния свят, този път срещу новите господари на планетата. Комитетът по проблемите на Марс (КПМ), ЮНТО, метанационалните компании, Дорса Бревиа — всички те бяха зелени.
Ан направи опит да се свърже с Койота и остана приятно изненадана, когато той отговори. Беше някъде в Шефилд, както й се стори. Бе щастлив да е между живите, без съмнение. На набръчканото му лице имаше горчиво и вбесено изражение.
Ан му съобщи за плана си. Той кимна.
— След време ще имат нужда да продължат по-нататък.
Ан не можа да се сдържи:
— Толкова беше глупаво да се атакува кабела!
— Знам — каза уморено Койота.
— Не се ли опита да им го обясниш?
— Опитах се. — Лицето му потъмня. — Касей мъртъв ли е?
— Да.
Кратка гримаса на съжаление.
— О, Господи. Копелдаци мръсни!
Ан не можа да каже нищо. Нито познаваше Касей чак толкова добре, нито пък го бе обичала чак толкова много. От друга страна Койота го познаваше от детските му години, още от времето на скритата колония на Хироко, и от малък го бе помъкнал на своите потайни експедиции из целия Марс. По набръчканите му бузи се стичаха сълзи. Ан стисна зъби.
— Можеш ли да стигнеш до Аганипе? — попита го тя. — Аз ще остана тук и ще се оправя с хората от източен Павонис.
Койота кимна.