— Ще стигна долу колкото се може по-бързо. Среща на западната станция.
— Ще им кажа.
— Зелените ще побеснеят.
— Майната им на зелените.
Части от „Каказе“ се вмъкнаха в западния терминал на Шефилд под лъчите на опушения матов залез: малки групички, облечени в потъмнели и мръсни скафандри, с пребледнели и уплашени лица, бесни, дезориентирани, в шок. Изгубени. Бяха около триста-четиристотин. Когато Койота се шмугна отзад, Ан стана и заговори с достатъчно висок глас, за да привлече вниманието на всички. Знаеше, че никога през живота си не бе заемала челно място в йерархията на червените, тоест това, което заемаше сега. Тези хора я приемаха сериозно и бяха тук победени, но щастливи, че са още живи. Във всяка част на града всеки един от тях имаше мъртви приятели.
— Директното нападение беше лоша идея — заяви тя, неспособна да се сдържи. — То свърши работа в Бъроуз, но ситуацията тук бе съвършено различна. Сега хора, които можеха да живеят хиляди години, са мъртви. Кабелът не си струва чак такива жертви. Затова ще се скрием отново и ще чакаме следващия си шанс, следващия истински шанс.
Прекъснаха я вбесени викове:
— Не! Не! Никога! Да разрушим кабела!
Ан търпеливо ги изчака. Накрая вдигна ръка и те бавно заглъхнаха.
— Ако започнем да воюваме със зелените сега, може да се получат нежелани резултати. Например това може да послужи на метанационалите като извинение да дойдат отново. Което ще бъде много по-лошо от сблъсъка с местно правителство. С марсианците поне може да се говори. Клаузата за околната среда в „Документа от Дорса Бревиа“ ни дава някакво предимство. Всичко, което можем да направим, е да продължим да действаме разумно. Да започнем някъде другаде. Разбирате ли?
Тази сутрин едва ли разбираха каквото и да било. Сега май бе същото. Не искаха да разберат. Тя изчака протестиращите гласове да млъкнат и впи поглед в тях. Напрегнатият кривоглед поглед на Ан Клейборн… Много от тях се бяха включили в битката заради нея, заради миналото, когато враговете бяха враговете, а подземният свят се състоеше от съдружници, работещи заедно — хлабава и рехава структура, но когато повече или по-малко от елементите й бяха от една и съща страна на барикадата…
Те наведоха глави, приемайки неохотно, че Ан Клейборн е срещу тях. Моралният им водач си бе отишъл. А без това — без Касей, без Дао, с огромното мнозинство на зелените, с водачи като Ниргал, Джаки, Питър предателят…
— Койота ще ви помогне да се махнете от Тарсис — завърши Ан.
Направо й се гадеше. Тя излезе от стаята, премина през люка и влезе в ровъра си. Гривната на Касей лежеше на арматурното табло. Ан я грабна, захвърли я напосоки и си поплака малко. След това се окопити, подкара ровъра и тръгна да търси Надя, Сакс и останалите.
Опомни се чак, когато стигна до източен Павонис. Всички бяха там и щом влезе в стаята, впериха погледи в нея, сякаш атаката срещу кабела бе нейна идея и Ан беше лично отговорна за всичко, което се бе случило, както днес, така и през целия период на революцията… всъщност, точно по същия начин, по който я бяха зяпали след атаката срещу Бъроуз. Естествено и Питър бе там, предателят, и тя се помъчи да го избегне и да игнорира всички останали. Иришка беше изплашена до смърт, Джаки — вбесена, със зачервени очи… в края на краищата баща й бе мъртъв. Въпреки че бяха в лагера на Питър и следователно — частично отговорни за офанзивата на червените, един поглед към Джаки стигаше, за да се разбере, че някой ще си плати. Но Ан пренебрегна всичко това и прекоси стаята, за да стигне до Сакс, който седеше пред екрана в далечния ъгъл на голямата централна зала, четеше някакви дълги колонки с цифри и шепнеше нещо на лектерна си. Ан помаха с ръка между лицето му и екрана. Той се откъсна от заниманието си учуден.
Странно, обаче той май беше единственият от цялата компания тук, който не я обвиняваше за нищо. Е, гледаше я по своя обичаен начин, естествено, с глава, наклонена на една страна, но птичето любопитство в погледа му бе близко до симпатия.
— Лоши новини за Касей — каза той. — За Касей и всички останали. Радвам се, че ти и Дезмънд оцеляхте.
Ан не обърна внимание на това и набързо, с половин уста, му съобщи къде отиваха червените и какво им бе казала да направят.
— Мисля, че ще мога да ги убедя повече да не атакуват пряко кабела — каза тя. — А и да не проявяват повече насилие… поне за известно време.
— Много добре.
— Но искам нещо в замяна. Искам го и ако не го получа, ще ги насъскам срещу вас завинаги.
— Солета? — попита Сакс.
Тя се втренчи в него. Явно я бе слушал по-често, отколкото изглеждаше.