— Да.
Веждите му се сключиха и той започна да обмисля.
— Може да се стигне до нещо като ледников период.
— Чудесно.
Сакс впи поглед в нея и продължи да разсъждава.
— Добре — кимна най-накрая той.
— Можеш ли да говориш от името на тези? — попита Ан и размаха ръка презрително в посока на тълпата зад тях, сякаш сред нея не бяха нейните стари съдружници, сякаш бяха технократи от ЮНТО или метанационални функционери…
— Не — отвърна Сакс. — Говоря само от мое име. Но мога да се отърва от Солета.
— Ще го направиш против тяхното желание?
Той се намръщи.
— Мисля, че бих могъл да поговоря с тях. Ако не, мога да обсъдя това с екипа от Да Винчи. Те обичат предизвикателствата.
— Хубаво.
Това бе най-доброто, което можеше да получи от него. Тя се постегна малко, но въпреки всичко все още бе объркана. Не очакваше от Сакс да се съгласи. И независимо, че се бе съгласил, Ан откри, че все още е бясна и все още я боли сърцето. Това, че той се бе съгласил, не значеше нищо. Щяха да открият други начини за затопляне. Сакс бе взел решение въз основа на това, без съмнение. Да дадем Солета на Ан, би казал той при един евентуален спор, и по този начин да подкупим червените. А след това — напред.
Тя излезе от голямата зала, без дори да погледне останалите. Тръгна към ровъра си.
Известно време кара слепешката, като нямаше представа накъде отива. Искаше просто да се махне, да избяга… По случайност се насочи на запад и трябваше или да спре, или да прекоси ръба на кратера.
Внезапно удари спирачки.
Като в транс погледна през ветробрана. В устата й горчеше, червата я боляха. Огромният кръгъл ръб на калдера пушеше на няколко места, главно откъм Шефилд и Ластфлоу, но и от още десетина точки. Кабелът над Шефилд не се виждаше… но беше там, маркиран от насъбралия се около подножието му пушек, който се изместваше на изток под напорите на тъничкия студен ветрец. Времето бе вятър, който ги отвяваше всички. Валмата пушек обезобразяваха мрачното небе и замъгляваха множеството звезди, които грееха преди изгрев. Сякаш древният вулкан отново се събуждаше от зимния си сън и се готвеше да изригне. През дима слънцето приличаше на тъмночервена пламтяща топка. Сигурно преди планетите са изглеждали по същия начин, когато повърхността им е била разтопена. Парцалите пушек го караха да изглежда лекедосано на разноцветни петна — кафеникаво, ръждивочервено, пурпурно… Червеният Марс.
Само че Червеният Марс си бе отишъл и то завинаги. Солета или не, ледников период или не, но биосферата щеше да се разраства и разпростира, докато не покриеше всичко — океан на север, езера на юг, потоци, гори, прерии, градове и пътища, о, сякаш виждаше всичко това… бели облаци изсипват дъжд върху древните високи земи, докато безгрижните хора строят градовете си с максималната възможна бързина. Дългото свличане на цивилизацията бе на път да погребе нейния свят.
Част втора
Ареофания
За Сакс гражданската война бе най-нерационалният от всички конфликти. Две части от една група споделяха много повече общи интереси, отколкото бяха несъгласията, но въпреки всичко се биеха. За съжаление хората не можеха да бъдат принудени да изучават анализа на стойността и облагите. Нищо не можеше да се направи. Или… вероятно човек можеше да идентифицира спорния въпрос, като принуди една от двете страни да прибегне до насилие и след това да се опита да обезвреди конфликтната точка.
В случая определено спорният въпрос бе тераформирането. Материя, с която Сакс почти се бе слял. Това би могло да се приеме и като недостатък, понеже „успокоителят“ по правило е неутрален. От друга страна действията му можеха символично да се приемат като способ за тераформиране. Можеше да постигне много повече с един символичен жест, отколкото всеки друг на негово място. Това, от което имаше нужда, бе отстъпка на червените — истинска отстъпка, реалността на която щеше да увеличи символичната стойност с някакъв скрит експоненциален фактор. Символичната стойност — това бе концепция, която Сакс усилено се опитваше да овладее. Сега какви ли не думи му създаваха проблеми, така че често му се налагаше да прибягва до етимологията, за да схване значението им по-добре. Поглед към китката: „Символ — нещо, което замества нещо друго, от латинското симболум, прието от гръцкия — събирам заедно“. Точно така. Беше чуждо за неговото разбиране — да събираш заедно, — нещо емоционално и дори нереално, но въпреки всичко жизненоважно.
В деня на битката при Шефилд той се обади на Ан следобед, опита се да поговори с нея и не успя. Затова се качи в ровъра си, премина през руините на града и започна да я търси. Гледката на това колко щети могат да причинят само няколко часа битка бе тъжна. Плодовете на дългогодишен труд лежаха до руините като черна линия от въглеродни фибри.