Не се виждаха следи от останала съпротива на червените. Следователно нямаше как да открие Ан. Затова Сакс се върна в складовия комплекс в източен Павонис. Чувстваше се разочарован. Влезе в комплекса.
Ето я и Ан. Тя си проправяше път през останалите в огромния склад и се насочваше право към: него, сякаш искаше да забие нож в сърцето му. Той потъна в стола си нещастно, спомняйки си всички неприятни разговори между тях двамата. Последния път се бяха карали по време на едно пътуване с влак от Либия. Той си спомни как тя бе казала нещо за премахването на Солета и на пръстена от огледала; това наистина щеше да бъде доста символично. Сакс никога не се бе чувствал добре, знаейки колко уязвим е този доста важен елемент за затоплянето и за тераформирането въобще.
Така че когато Ан му каза: „Искам нещо в замяна“, той като че ли знаеше за какво ще стане въпрос и предложи да премахне огледалата, преди тя да успее да каже каквото и да било. Това я изненада. Гневът й като че се поуталожи. Но под повърхността бе останало нещо много по-силно — тъга, отчаяние… не можеше да е сигурен. Определено днес бяха умрели много червени… и много червени надежди. „Съжалявам за Касей“, добави той.
Тя сякаш не забеляза това и го накара да обещае, че ще разруши огледалата. Сакс обеща, като междувременно изчисляваше загубата на светлина, която щеше да причини атентата. Опита се да прикрие трепването си. Повече от двайсет процента — доста чувствително количество. „Това ще стане причина за настъпването на ледников период“, промърмори той. „Много добре“, отвърна Ан.
Само че тя не бе съвсем доволна. Докато излизаше от стаята, Сакс разбра по извивката на раменете й, че неговата отстъпка е допринесла с много малко, ако не и с нищо, за нейния комфорт. Човек само можеше да се надява, че кохортите й ще бъдат задоволени много по-лесно. Но така или иначе това трябваше да бъде направено. То можеше да спре гражданската война. Естествено, щяха да загинат огромно количество планове и то на високи равнища, въпреки че всяка еко-система щеше да бъде принудена малко да се поразшири. И ледников период — нямаше място за съмнение. Докато не успееха да реагират по-ефективно. Но всичко щеше да си струва, ако успееше да спре битката.
Нямаше да е трудно огромната лента от космически огледала да бъде разрушена и оставена да се носи из космоса извън плоскостта на еклиптиката. Също и Солета — две-три ракети и щеше да се понесе като фойерверк.
Само че загубата на алуминиев силикат щеше да е огромна, а Сакс не искаше това. Той реши да проучи възможността да бъдат използвани насочващите ракети, като с тяхна помощ огледалата бъдат изведени където и да е из Слънчевата система. Солета можеше да бъде закарана до Венера и огледалата й да бъдат аранжирани по нов начин, така че да се получи нещо като гигантски слънчобран, който да предпазва нажежената планета и да причини изстудяване на атмосферата й. Този въпрос бе дискутиран от доста време. Каквито и да бяха плановете за тераформиране на Венера, това бе стандартната първа стъпка. След като това станеше, пръстеновидното огледало можеше да бъде поставено в съответна полярна орбита и светлината му щеше да помогне да се задържи Солета/слънчобранът на място под напора на слънчевата радиация… С други думи и двата обекта можеха да влязат в употреба. Това също щеше да е жест, който щеше да каже: „Я вижте — и този голям свят може да бъде тераформиран“. Нямаше да е лесно, но бе възможно. Това на свой ред пък щеше да отслаби част от психическото напрежение на Марс — „единствената възможна втора Земя“. Нелогично, но няма значение — историята бе странна и това щеше да бъде знак за хората на Земята, знамение. „Вижте там! Хайде там!“ И щяха да оставят Марс на мира.
Затова той поговори с учените от Да Винчи, които вече ефективно контролираха огледалата. В сегашния момент кратерът бе претъпкан с техниката на подземния свят и като се прибавеше фактът, че Спенсър работеше усилено с тях, потенциалът им бе внушителен. Казано направо, те бяха създали революцията и сега де факто контролираха пространството в орбита около Марс.
Това бе една от причините, заради която всички изглеждаха недоволни или най-малкото смаяни, когато Сакс им разказа за проекта си. Той подхвърли идеята на една виртуална конференция. Лицата им се изкривиха в предупреждение: „Капитане, това е нелогично“. Но пък другата алтернатива бе гражданска война. Все пак едното бе по-добро от другото.