— Хората няма ли да възразят? — попита Аоня. — Имам предвид зелените?
— Несъмнено — отвърна Сакс. — Само че това е начинът, по който живеем сега — в анархия. Вярно, че групичката в източен Павонис е нещо от рода на протоправителство. Само че ние в Да Винчи контролираме марсианското космическо пространство. И каквото и да възразяват, това може да спре гражданската война.
Той обясни идеята си по най-добрия начин, на който бе способен. Те се увлякоха по техническото предизвикателство и бързо забравиха първоначалния си шок. Всъщност да им подхвърли човек техническо предизвикателство бе като да даде кокал на куче. Те загризаха трудните въпроси на проблема и само след няколко дни бяха излъскали до блясък процедурата. До голяма степен това бе въпрос на инструктиране на изкуствените интелекти, както обикновено. Човек само трябваше да осъзнае какво в действителност иска да бъде свършено и след това да каже на изкуствения интелект: „Ако обичаш, направи това и това“ в случая, завърти Солета и пръстеновидното огледало и ги изведи в орбита около Венера, нагласи Солета така, че да се превърне в слънчобран, който да защитава планетата от слънчевата светлина — и изкуствените интелекти щяха да изчислят траекториите, нагласата на ракетните двигатели и ъглите на огледалата. Това бе всичко.
Май хората ставаха прекалено могъщи. Мишел винаги говореше за новите им богоподобни сили, а Хироко в действията си наблягаше на необходимостта от ограничаване на това, което можеха и трябваше да правят, противно на всички традиции. Що се отнася до Сакс, той уважаваше традициите като тип христоматийно поведение за оцеляване. Но техниците от Да Винчи се отнасяха към традициите по същия начин като Хироко. Бяха стигнали до един открит момент в историята, за който не трябваше да се отчитат пред никого. Затова го направиха.
После Сакс се срещна с Мишел.
— Загрижен съм за Ан.
Намираха се в ъгъла на големия склад в източен Павонис. Движението и глъчката на тълпата създаваше някакъв странен вид уединение. Но след бегъл поглед наоколо Мишел предложи:
— Дай да излезем навън.
Облякоха скафандрите си и излязоха. Източен Павонис бе лабиринт от куполи, складове, фабрики, железопътни линии, паркинги, тръбопроводи, резервоари и дворове, сметища и купища боклуци, чиито механически вътрешности бяха разпилени подобно на вулканично изригване. Но Мишел поведе Сакс на запад през цялата тази каша. Бързо стигнаха до ръба на калдера, където черният базалт се бе пропукал и бе образувал няколко концентрични тераси, всяка от които по-ниска от предишната. Надолу по тези тераси водеха стълби, а най-долната бе покрита с релси. Мишел и Сакс слязоха до нея, откъдето можеха да виждат калдера. Пет километра право надолу.
Двамата погледнаха към дъното.
— Искам да й помогна — въздъхна Сакс.
Мишел кимна.
— Разбирам. Но не знам как. За нея ти си олицетворение на тераформирането. Ако ти и помогнеш, и тераформирането трябва да й помогне. Сещаш ли се за някакъв начин, по който тераформирането може да й помогне?
Сакс помисли малко.
— Може да я изкара на открито — без шлемове, може би дори и без маски.
— Мислиш ли, че тя желае това?
— Мисля, че на определено ниво всеки го желае. С малкия си мозък. Животинско е, нали разбираш. Просто го чувстваш.
— Не съм сигурен дали Ан е чак толкова податлива на животински чувства.
Сакс обмисли тази идея.
След това всичко потъмня.
Двамата погледнаха нагоре. Слънцето беше черно. Звездите сияеха в небето около него. Край черния диск сияеше блед пламък — вероятно слънчевата корона.
Внезапен огнен полумесец ги накара да извърнат очи. Ето това беше короната. Онова, което виждаха преди, сигурно е била просто екзосферата.
Потъмнелият пейзаж отново изсветля, щом изкуствено предизвиканото затъмнение свърши. Само че слънцето се бе завърнало значително по-бледо, отколкото бе само преди няколко мига. Старият бронзов диск на марсианското слънце! Сякаш отдавна забравен приятел им бе дошъл на гости. Светът около тях беше по-замъглен, всички цветове на калдера с един тон по-тъмни, като че ли някакви невидими облаци бяха запречили слънцето. До болка позната гледка — естествената марсианска светлина, която се бе завърнала след двадесет и осем годишна пауза.
— Надявам се, че Ан е видяла това — промърмори Сакс. Беше му студено, макар прекрасно да знаеше, че е минало прекалено малко време, за да изстине атмосферата наистина. Пък и беше със скафандър. Но студ щеше да има. Помисли си мрачно за всички каменни полета, разпръснати из планетата над четири или петкилометровата височина и по-надолу в средните и големите ширини. Всички екосистеми в момента започваха да измират. Двайсет процента спад на топлината — това бе по-лошо и от ледниковия период на Земята, подобно повече на унищожението през ордовика, през девона или през най-лошия — перма преди повече от 250 милиона години, избил до 95% от всички живи същества по онова време. Крехко равновесие; много малко създания преживели сътресенията. Онези, които оцелели, били издръжливи или просто имали късмет.