— Съмнявам се, че това ще я удовлетвори — обади се Мишел.
Сакс кимна. За момента обаче бе прекалено погълнат от мисли как да компенсира загубата на топлина. Щеше да е добре, ако нямаше същества, които да понесат липсата й толкова тежко. В противен случай на Ан просто щеше да й се наложи да свиква с каменни полета.
Беше точно по средата на северното лято, южната зима, близо до афелия. Това, заедно с голямата надморска височина, бе причината южната зима да бъде много по-студена от северната. Температурите редовно падаха до 230 градуса К, което бе близо до стойностите преди тяхното идване. Сега, когато Солета и пръстеновидното огледало вече ги нямаше, температурите щяха да падат още повече. Несъмнено южните високи земи бяха на път да подобрят рекорда за зимни студове.
От друга страна на юг вече бе паднал много сняг, а Сакс имаше голям респект от способността на снега да защитава живите създания от студа и вятъра. Околната среда бе станала доста издръжлива. Имаше вероятност намаляването на осветеността и съответно на температурите да не причини чак толкова много вреда на покритите със сняг растения, които се бяха приготвили за „зимния си сън“. Трудно бе да се каже. Искаше му се да излезе навън и да види всичко със собствените си очи. Естествено щяха да минат месеци, преди разликата да стане измерима. Освен може би разликата в самото време. А времето можеше да бъде следено само по метеорологичните данни, което той в момента правеше. Прекарваше множество часове пред сателитните снимки и метеокартите и търсеше знаци. Освен всичко друго, това бе и полезно, понеже го отвличаше от хората, които постоянно идваха да му трият сол на главата за премахването на огледалата… събитие, напоследък толкова често, че след една седмица дори го отегчи.
За съжаление времето на Марс бе толкова променливо, че не можеше да се каже дали премахването на гигантските огледала бе оказало някакъв ефект върху него или не. Марсианското време бе груба полухаотична система. В някои отношения то напомняше земното и в това нямаше нищо изненадващо, като се имаше предвид, че и двете се дължаха на циркулацията на въздух и вода около повърхността на въртяща се в космоса сфера. Кориолисовите сили бяха едни и същи навсякъде и затова тук също като на Земята имаше тропически източни ветрове, умерени западни ветрове, полярни източни ветрове, ключови точки за реактивните течения и така нататък. Само че това бе почти всичко, което можеше да се каже за марсианското време. Е, човек можеше да допълни, че е по-студено и по-сухо на юг, отколкото на изток, че има области, природно защитени от валежи около високите вулкани и планинските вериги, че около екватора е по-топло, отколкото по полюсите и други от този сорт. Всичко това бе общо и очевидно, но бе единственото, което можеха да заявят с увереност, с изключение на някои местни особености, въпреки че повечето от тях бяха доста изменчиви. Въпрос повече на анализирана статистика, отколкото на изживян опит. И като се има предвид, че архивите се водеха само от петдесет и две марсиански години, че атмосферата постоянно се сгъстяваше, че в почвата бе вкарана изкуствена вода и т.н., бе доста трудно да се каже какви всъщност бяха нормалните условия.
Междувременно Сакс разбра, че не може да се концентрира в източен Павонис. Хората постоянно го прекъсваха, за да се оплакват за огледалата, а и нестабилната политическа ситуация се бе впуснала в бури и циклони, подобни на атмосферните. Вече ставаше ясно, че премахването на огледалата не бе успокоило всички червени — почти всеки ден се случваше по някой саботаж на проектите по тераформирането, както и ожесточени битки в защита на техните собствени проекти. А и репортажите от Земята (Сакс се насилваше да ги гледа по час на ден) даваха да се разбере, че известни сили там искаха да подредят нещата в същия ред, в който бяха преди наводнението. Назряваха конфликти между тях и други групировки, които се опитваха да извлекат от наводнението дивиденти, както бяха направили преди марсианските революционери. Те използваха събитието като преломна точка в историята и като трамплин за някакъв „нов ред“, някакво ново начало. Само че метанационалите не се предаваха лесно и се бяха окопали здравата — те командваха главните ресурси и някакво си седемметрово покачване на морското равнище нямаше да ги изтласка от сцената.