След един подобен мъчителен час Сакс изгаси екрана на лектерна си и отиде в ровъра на Мишел да вечеря.
— Няма такова нещо като ново начало — каза той, след като сложи водата да ври.
— Ами Големият взрив?
— Доколкото разбирам, има теории, които предполагат, че… разпръскването на протовселената е било причинено от Друга още по-ранна вселена, свила се по времето на някакъв Голям колапс.
— Бих си помислил, че това ще унищожи всички несъразмерности.
— Не несъразмерностите са странни, а единичните случаи. Множество събития стават причина да се появят различия. След това космическото раздуване става причина тези малки туфи да станат големи. — Сакс се намръщи: звучеше като групата от Да Винчи. — Само че аз имах предвид наводнението на Земята, което не е чак толкова завършено като промяна на условията, колкото единичните случаи. В действителност долу сигурно има хора, за които това изобщо не е нещо фатално.
— Вярно. — По незнайни причини Мишел се усмихваше. — Май трябва да отидем и да видим, а?
След като изядоха спагетите си, Сакс продължи:
— Искам да изляза навън. Искам да видя с очите си има ли някакъв ефект от премахването на огледалата.
— Вече видя един. Това намаляване на светлината, когато бяхме на ръба на калдера… — Мишел потрепери.
— Да, но това само още повече разпали любопитството ми.
— Ами… добре, ще подготвим един форт за теб.
Сякаш човек трябваше физически да заеме дадено място, за да бъде там.
— Малкият мозък никога не се предава — подметна Сакс.
Мишел се ухили.
— Това обяснява защо искаш да отидеш и да видиш всичко лично.
Сакс се намръщи.
Преди да тръгне, той се обади на Ан.
— Би ли искала да… да ми правиш компания по време на едно пътуване из южен Тарсис, за да… изследваме горната граница на ареобиосферата? Заедно?
Тя остана изумена. Главата й се поклащаше нагоре-надолу, докато обмисляше предложението му — отговорът на малкия мозък, изпреварил с шест-седем секунди устния й отговор:
— Не.
И прекъсна връзката. Изглеждаше някак си изплашена.
Сакс сви рамене. Жалко. Разбра, че една от причините да иска да отиде на полето бе да вземе Ан със себе си и да й покаже първите каменни полета, за да ги види и тя. Да й покаже колко красив бе пейзажът. Да поговори с нея. Нещо от този род. Не че имаше ясна представа какво щеше да й каже, когато се озовяха там. Просто да й покаже. Да я накара да ги види.
Е, човек не може да накара хората да виждат нещо.
Той отиде да си вземе довиждане с Мишел. Цялата работа на психиатъра се състоеше в това да кара хората да виждат нещо. Явно за това и се дразнеше, когато говореха за Ан. Тя му бе пациент вече повече от век, а не му бе казала много неща за себе си. Сакс се засмя. Това очевидно ядосваше Мишел, който без съмнение обичаше Ан… по същия начин, по който обичаше всичките си стари приятели и пациенти, включително и Сакс. От гледната точка на Мишел такава бе природата на професионалната отговорност — да се влюбиш във всичките си обекти на „научно изследване“. Всеки астроном обича звездите. Хм, кой знае.
Сакс се пресегна и стисна Мишел за лактите, който щастливо се засмя при това толкова необичайно за Сакс поведение, тази „промяна на мисленето“. Любов, да; и на всичкото отгоре обектът на изследване се състоеше от жени, които си познавал десетки и стотици години… мда, силничко чувство. Огромна близост, без значение има ли желание обектът да сътрудничи или не. Дори може би беше още по-измамно, ако не желаеха и отказваха да отговарят на каквито и да било въпроси. В края на краищата, ако Мишел искаше отговори на всичките си въпроси, отговори с огромна дължина, още преди да е задал въпроса, винаги можеше да се обърне към Мая, Мая — човешкото същество, което водеше Мишел към едно трудно надбягване с препятствия, около аурата си, включващо дори хвърляне на предмети по него, ако можеше да се вярва на Спенсър. След подобна странна проява на символизъм мълчанието на Ан сигурно му се струваше очарователно.
— Внимавай — каза Мишел; щастлив учен със застанал пред него един от обектите на изследване, когото обичаше като брат.
Сакс взе единичен ровър и подкара по стръмния гол южен склон на Павонис Монс, след това премина през седловината между Павонис и Арсиа Мрнс и стигна до нагънатата Дедалия Планития. Той караше с огромно удоволствие през дългите каменни вълни и разчиташе пясъчните картини като метеорологична карта. Не пътуваше в ровър с тясна и мрачна кабина, свиращ се като хлебарка от едно скришно място на друго, а по-скоро в нещо като голяма каравана, използвана от ареолозите, с прозорци от всичките четири страни на кабината. Наистина бе удоволствие да се разхождаш насам-натам под тънката слънчева светлина, насам-натам, насам-натам из разчертаното от вятъра платно с далечни хоризонти. Нямаше от кого да се крие; никой не го търсеше. Беше свободен човек на свободна планета и ако искаше, можеше да обиколи света с този ровър. Или да отиде където пожелае.