Това усещане се стовари с пълна сила върху него след двудневно шофиране. Той внимателно легна в голямото легло в задната част на ровъра. Под бръмченето на електрическата и отоплителната системи тихичко започна да си тананика нещо, зави се с покривката за легло, която веднага улови температурата на тялото му, облегна глава върху възглавницата и се загледа в звездите.
На следващата сутрин от северозапад дойде атмосферен фронт с високо налягане и температурата се покачи до 262 градуса К. Сакс караше на около пет километра над морското равнище, където външното атмосферно налягане бе 230 милибара. Недостатъчно да дишаш свободно, затова той облече един от скафандрите с нагреватели, прехвърли малкия балон с кислород зад раменете си и сложи чифт ръкавици, очила и лицева маска.
Дори и екипиран така, щом излезе от люка на ровъра, студът отвън го накара да се просълзи и да заподсмърча. Зрението му се замъгли. Свистенето на вятъра проникваше през защитата на качулката на скафандъра. Нагревателите обаче си вършеха работата и понеже останалата част от тялото му бе затоплена, лицето му бързо свикна.
Затегна връзките на качулката и тръгна през полето. Прескачаше от гладък камък на гладък камък — те бяха пръснати навсякъде. Навеждаше се да изследва пукнатините, в които откриваше лишеи и всякакви други широко разпространени живи организми: мъхове, малки туфи острица, трева. Вятърът беше доста силничък. Четири-пет пъти в минута особено силни пориви го блъскаха в лицето, а между тях вихрушката беснееше постоянно. Хоризонтът на запад бе покрит с море от равни облаци, сливащи се със земята на около шейсет километра в далечината, където височината бе с два-три километра по-ниска.
Под краката му имаше само буци сняг, които запълваха плетениците от пукнатини и кухини. Преспите бяха толкова замръзнали, че можеше да скача отгоре им, без да остави нито следа. Една от тях се пропука под краката му и Сакс видя, че е дебела няколко сантиметра. Под повърхността й имаше прах или гранули. Пръстите му бяха измръзнали, независимо от затоплящите ръкавици. Трепереше, а миглите му се покриваха със скреж. Трябваше да се върне в ровъра.
Той се заклатушка по каменния пейзаж, изумен от силата на вятъра. Изкачи се върху едно ниско лавово възвишение и погледна нагоре по ската. Ровърът му беше там — голям, яркозелен, блестящ като космически кораб, около два километра нагоре по склона. Много приятна гледка.
Снегът обаче започна да вали хоризонтално покрай него, предоставяйки му драматична демонстрация на огромната сила на вятъра. Дребни зрънца сняг потрепваха по очилата му. Сакс потегли с бавна стъпка към ровъра. Имаше толкова много сняг, че му се стори, че очилата му са замъглени. След една болезнено студена операция по изтриването им отвътре обаче се оказа, че самият въздух сякаш е кондензирал. Дребен снежец, мъгла или прах — не бе съвсем ясно.
Продължи нагоре със залитане. Следващия път, когато надигна глава, откри, че въздухът е толкова пълен със сняг, че пътят към ровъра не се вижда. Не можеше да стори нищо, освен да продължи да упорства. Голям късмет беше, че скафандърът му бе добре изолиран и пришит с реотани, понеже дори с отопление, включено на максимална степен, студът беше толкова пронизващ, че му се струваше, че е излязъл гол. Видимостта спадна на около двайсетина метра и се променяше постоянно в зависимост от това колко сняг преминава покрай него в момента. Намираше се в една аморфна, разтягаща се и свиваща се маса от белота, препълнена с летящ сняг, и нещо, което приличаше на замръзнала мъгла. Сякаш беше в центъра на самия облак. Вече не чувстваше краката си. Обви ръце около тялото си и прибра дланите под мишниците. Не можеше да разбере дали все още върви във вярното направление. Уж се движеше в същата посока, а в същото време му се струваше, че отдавна е подминал ровъра.
На Марс нямаше компаси. В замяна на това обаче имаше електронни системи за проследяване на пътя, монтирани в гривната му и в ровъра. Можеше да включи подробна карта на околността и да намери себе си и ровъра на нея, след което трябваше само да върви и да засича позициите си и щеше да стигне право до колата. Това му се стори доста тежка работа, което пък го накара да се замисли дали и мисленето му, също както тялото му, не е засегнато от студа. В края на краищата не беше чак толкова трудно.