Затова той се наведе под прикритието на една скала и опита. Теорията на този метод звучеше много разумно, но практиката оставяше какво да се желае. Екранът на гривната му бе само пет сантиметра в диаметър и затова точките върху него не се различаваха добре. В края на краищата Сакс успя да ги фокусира, повъртя малко и засече още една точка. За съжаление опитите му показаха, че изглежда върви точно в обратната посока.
Това бе разстройващо и дори изнервящо. Тялото му настояваше, че върви във вярната посока. Съзнанието му (поне част от него) беше до голяма степен сигурно, че е по-добре да се доверява на показанията на картата и да предположи, че някъде е объркал пътя. Само че не беше точно така: теренът под краката му бе все още наклонен, което пък поддържаше мнението на тялото му.
Противоречието бе толкова силно, че той почувства как го залива вълна от погнуса — някакво вътрешно усукване, заради което дори бе болезнено да стои прав, подсказвано му от гривната.
Най-накрая гаденето от дезориентацията премина. Сакс стана и тръгна в посоката от картата на гривната. Чувстваше се ужасно. Но все пак човек трябваше да се доверява повече на инструментите, отколкото на инстинктите — това бе науката. Той продължи да се изкачва нагоре, по-тромав от всякога. Почти безчувствените му крака се катереха по скали, които изобщо не виждаше, въпреки че бяха точно под него. Спъваше се на всяка крачка. Учудващо бе до каква степен снегът може да замъгли виждането.
След известно време отново спря и опита пак да открие ровъра си с помощта на гривната. Този път компютърът му показа съвсем ново направление — зад него и вляво.
Вероятно бе минал покрай колата. Но дали? Не му се искаше да се връща назад срещу вятъра. Само че очевидно това бе пътят към ровъра. Затова наведе глава под напора на виелицата и упорито закрачи. Кожата му бе в много странно състояние — усещаше някакъв сърбеж под отоплителните елементи, опасващи целия му скафандър, а на останалите места бе напълно безчувствена. Краката му отдавна бяха безчувствени. Трудно му беше да ходи. Лицето му сякаш го нямаше. Очевидно измръзването не бе далеч. Трябваше му подслон.
Хрумна му нова идея. Обади се в Павонис на Аноя. Тя отговори едва ли не веднага!
— Сакс! Къде си?
— Точно затова ти се обаждам! Попаднах в буря на Дедалия! Не мога да открия ровъра си! Чудя се дали би могла да опиташ да засечеш моите сигнали и тези на ровъра и след това да ми кажеш накъде трябва да вървя.
Той приближи китката до ухото си. Май че и Аноя, Господ да я поживи, също викаше. Гласът й придаваше допълнителна странност на ситуацията.
— Добре, Сакс. Само за секунда, нека проверя… Добре! Ето те теб, ето я и колата! Какво търсиш толкова далеч на юг? Не вярвам някой да може да дойде да те прибере скоро! Особено ако има буря!
— Има буря — каза Сакс. — Затова се и обаждам.
— Добре! Ти си на около триста и петдесет метра на запад от ровъра си.
— Точно на запад ли?
— … И малко на юг! Само че как ще се ориентираш?
Сакс обмисли въпроса. Липсата на магнитно поле на Марс никога не бе представлявала проблем преди. Но сега се оказа голям проблем. Би могъл да предположи, че вятърът духа право от запад, ала това бе само предположение.
— Можеш ли да попиташ най-близките метеостанции от каква посока духа вятърът? — попита той.
— Добре, но няма да ти е от голяма полза. Сигурно има местни отклонения! Изчакай малко, ще поискам помощ от другите.
Изминаха няколко дълги и ледени секунди.
— Вятърът идва от запад-югозапад, Сакс! Трябва да вървиш така, че да ти духа в гърба и съвсем леко — в рамото!
— Знам. Млъкни за малко, за да видиш в каква посока вървя и дали ще има нужда от корекции.
Той отново тръгна, за щастие този път с гръб към вятъра. След пет-шест болезнени минути гривната му иззвъня.
— Вървиш точно към целта — изкрещя Аноя.
Доста окуражаващо. Видимостта все още бе на двайсетина метра. Сакс продължи напред, въпреки че вятърът сякаш го пронизваше през костите чак до сърцето.
— Добре, Сакс! Сакс?
— Да!
— Ти и ровърът сте на една и съща точка.
Само че около него нямаше никакъв ровър.
Сърцето му затупа силно. Наоколо не се виждаше и помен от кола. Трябваше бързо да стигне до убежище.
— Върви по разширяваща се спирала — предложи му тихият глас от гривната. Добро като идея, но неизпълнимо на практика — не можеше да се изправи с лице към вятъра. Той се взря тъпо в черната пластмасова конзола на гривната си. Оттам повече не можеше да очаква никаква помощ.