За секунда успя да различи отляво някакви преспи и тръгна към тях да разучи положението. Откри, че снегът се е натрупал под завета на едно високо до рамото му насипче. Не можа да си спомни дали го е виждал преди. В скалата имаше няколко пукнатини, причинени от издигането на Тарсис и една от тях сега защитаваше пряспата. Снегът бе доста мощен изолатор. Въпреки това нямаше много вид на убежище. Сакс обаче знаеше, че планинарите често изкарват по цели нощи в подобни заслони. Поне те скриват от вятъра.
Той застана пред задната част на пряспата и я ритна с безчувствения си крак. Сякаш риташе скала. Ясно беше, че едва ли ще успее да си изкопае пещера. Но поне усилията можеше да го затоплят малко. А пък и зад пряспата бе по-малко ветровито. Затова продължи да рита и да рита, докато откри, че под твърдата коричка отгоре се крие обичайният прах. Май все пак щеше да успее да изкопае пещера. Започна да рови.
— Сакс, Сакс! — обади се гласът от гривната му. — Какво правиш?
— Правя си иглу — отвърна той. — Бивак.
— О, Сакс… идваме към теб на помощ! Живи или умрели ще стигнем до теб следващата сутрин, така че се дръж! Ще продължим да си говорим!
— Чудесно.
Той риташе и копаеше. Застанал на колене, изхвърляше зад себе си гранулите сняг, където свистящите пориви веднага ги поемаха. Трудно му бе да се движи, дори и мисленето го затрудняваше. Горчиво съжаляваше, че толкова се бе отдалечил от ровъра. Срамно беше да умре сега, когато нещата тъкмо започваха да стават интересни. Свободен, но мъртъв. Бе успял да направи малка кухина в пряспата. Изтощен, Сакс се отпусна назад в празното пространство. Чувстваше снега зад гърба си по-топъл от свирепия вятър навън. Той приветства треперенето на тялото си и почувства истински страх, когато то спря. Лош знак бе да ти е толкова студено, че чак да не можеш да трепериш.
Поривите на вятъра сякаш издаваха странни звуци, подобни на гласове. Мощни повеи, без съмнение. Като далечни викове, виещи „Сакс! Сакс! Сакс!“. Той впери поглед в мрачната буря. Снежните парцали по някакъв начин улавяха светлината на изчезващото слънце и се изсипваха отгоре като фини бели смущения по телевизионните екрани.
След това през заскрежените си клепачи видя фигура, измъкваща се от плена на мрака. Ниска, кръгла, с шлем.
— Сакс!
Звукът бе изкривен и изглежда идваше от високоговорител в шлема на силуета. Техниците от Да Винчи бяха добре екипирани. Сакс се опита да отвърне и откри, че е прекалено замръзнал, за да вика. Дори само да помръдне ботуша си извън дупката за него представляваше доста сериозно начинание. Но това явно привлече погледа на фигурата отвън, понеже тя се обърна и усилено закрачи през вятъра. Движеше се като сръчен моряк върху бясно люлееща се палуба, лавирайки между поривите на вятъра. Силуетът се наведе и хвана Сакс за китката. През прозорчето на шлема той успя да види лицето, ясно, сякаш гледаше през прозорец. Беше Хироко.
Тя се усмихна с характерната си кратка усмивка и го дръпна за китката нагоре толкова силно, че кокалите му изпращяха.
— Ау! — изохка Сакс.
Навън на вятъра студът бе като самата смърт. Хироко преметна лявата му ръка през рамото си и го помъкна през насипа право срещу хапещия вятър.
— Ровърът ми е наблизо — измънка той, облегна се здраво на рамото й и се помъчи да придвижва достатъчно бързо краката си. Толкова се радваше да я види отново. Солидна личност, могъща и силна както винаги.
— Ето тук е — каза тя през високоговорителя. — Доста близо беше.
— Как ме откри?
— Следихме те, още докато слизаше надолу по Арсиа. Днес, когато бурята се развилия, проверих и разбрах, че си напуснал колата си. След това излязох навън, за да видя как си.
— Благодаря.
— Човек трябва много да внимава с бурите.
Двамата застанаха пред ровъра на Сакс. Тя пусна китката му, която бе стискала през цялото време, и чукна прозорчето на шлема си в неговите очила.
— Влизай вътре — нареди му Хироко.
Той внимателно се заизкачва по стъпалата към люка, отвори го и направо падна вътре. След малко тромаво се обърна, за да направи път на Хироко. На вратата нямаше никой. Сакс се наведе навън на вятъра и огледа наоколо. Ни следа от нея. Вече бе съвсем притъмняло и снегът изглеждаше черен.
— Хироко! — изкрещя Сакс.
Никакъв отговор.
Той затвори люка. Внезапно го обзе страх. Кислороден глад… Херметизира вратата и се стовари в промеждутъчната камера. Въздухът му се струваше горещ и плътен като пара. Започна да дърпа дрехите си в опити да ги съблече без особен успех. Подходи малко по-методично. Махна очилата и лицевата маска. Бяха покрити с лед. Вероятно въздухът му е бил спрян от замръзналия маркуч между балоните и маската. Сакс вдиша жадно няколко пъти и седна на земята, замаян от поредния пристъп на гадене. Откопча качулката си и смъкна ципа на скафандъра. Да свали ботушите си бе почти извън предела на силите му. След това скафандърът. Бельото му бе студено и влажно. Ръцете му горяха, сякаш обхванати от пламъци. Добър знак, че не е замръзнал напълно, но независимо от това се чувстваше ужасно.