— А може ли да доведа и някой от моите колеги? — попита Сакс.
Нанао нямаше нищо против.
Изведнъж Сакс откри, че в главата му един през друг се въртят най-различни планове. Какво ли би направила Хироко, изправена пред перспективата от нов ледников период? Нямаше идея по въпроса. Само че в лабораториите на Да Винчи той имаше голяма група колеги, които бяха прекарали последните няколко десетилетия в работа по проблемите на съпротивата, разработвайки оръжия, транспорт, убежища и така нататък. Сега това бе вече разрешен проблем, затова пък се изправяха пред нов ледников период. Голяма част от тях бяха дошли в Да Винчи по време на първите опити за тераформиране и несъмнено можеха да бъдат уговорени да се върнат. Само че какво да правят? Е, Сабиши беше на около четири километра над морското равнище, а Тирена — на около пет. Учените там бяха най-добрите в областта на високопланинската екология. Тоест — конференция. Още една малка утопия бе на път да се осъществи. Очевидно.
Същия следобед Сакс спря ровъра си в седловината между Павонис и Арсиа в една точка, наречена изглед към четирите планини — величествено и поразително място. Оттук се виждаха двата огромни вулкана, запълващи хоризонтите на север и на юг, на северозапад пък се издигаше далечният връх на Олимпус Монс, а в ясни дни (за разлика от днес) точно отдясно на Павонис, далеч-далеч се мяркаше силуетът на Аскреус. Сакс обядва и след това продължи на изток към Никозия, за да хване самолета за Да Винчи, а оттам да отпътува за Сабиши.
Наложи се да прекара доста часове пред видеоекрана, за да обясни хода си на екипа от Да Винчи и на доста останали от Павонис, помирявайки ги един с друг малко преди заминаването си.
— Аз съм в един от складовете във всеки смисъл на думата — казваше той, но никой не приемаше това. Малките им мозъци подсъзнателно го искаха там, на живо, от плът и кръв, да го докоснат. „Докосване“ — символично твърдение, което никога не бе било твърде точно. Той се засмя. Надя обаче дойде при него и каза раздразнено:
— Хайде стига, Сакс, не можеш просто така да се предадеш, само защото нещата се закучват прекалено. Точно сега си най-необходим, ти си генерал Сакс, ти си великият учен и трябва да останеш вътре в играта.
Само че Хироко го бе научила как един отсъстващ човек може да изглежда винаги с теб. А му се искаше да отиде в Сабиши.
— Но какво да правим? — питаше го Ниргал, а и останалите, само че по-непряко.
Положението с кабела бе в задънена улица, на Земята цареше хаос, на Марс все още имаше огнища на метанационална съпротива и области под контрол на червените, които систематично разрушаваха проектите, свързани с тераформирането, а по този начин и доста големи части от инфраструктурата. Имаше също така множество отцепнически революционни групи, които използваха възможността да декларират независимостта си, понякога на територии, големи колкото купол или метеорологична станция.
— Ами… — Сакс обмисляше това, доколкото съзнанието му можеше да обхване. — В действителност на власт е този, в чиито ръце са животоподдържащите системи.
Социалната структура като животоподдържаща система — инфраструктура, начин на продукция и поддържане… май наистина щеше да му се наложи да поговори с момчетата от „Сепарасион де л’Атмосфер“ и с производителите на купони. Много от тях бяха тясно свързани с Да Винчи. Това де факто означаваше, че той самият държи също част от властта в ръцете си. Лоша мисъл.
— Но какво ще предложиш да правим? — настоя Мая. Нещо в гласа й подсказа на Сакс, че тя повтаря въпроса.