Той отговори на обаждането. Лицето му изникна на екрана на гривната й. Направо й бе одрал кожата… доста смущаващо според нея. Тя забеляза, че мислите му витаят някъде и е погълнат от нещо друго.
— Нещо ново? — попита го Ан.
— Не. Май сме в задънена улица. Позволяваме на всички, заловени отвън, да стигнат свободно до областта на елеватора, затова те контролират гарата, летището на южния ръб и линиите на метрото от тях до Муфата.
— Дойдоха ли самолетите, които ги евакуираха от Бъроуз?
— Да. Очевидно повечето от тях заминават за Земята. Тук стана малко тясно.
— За Земята или към марсианска орбита?
— За Земята. Не мисля, че вече се доверяват на летенето в орбита.
Той се засмя на тези думи. Бе свършил доста работа в космоса, използвайки опитите на Сакс и какво ли още не. Синът й космонавтът. Зеленият. От известно време насам те рядко си говореха.
— Какво мислиш да правиш сега? — попита Ан.
— Не знам. Не виждам начин да завземем нито елеватора, нито Муфата. Дори и да успеем, те винаги могат да свалят елеватора.
— Е, и?
— Ами… — Той изведнъж стана неспокоен. — Не мисля, че идеята е добра. А ти?
— Би могло да свърши работа.
Сега изглеждаше раздразнен.
— По-добре стой далеч от обсега на падането в такъв случай.
— Бъди сигурен в това.
— Не искам никой да прави каквото и да било без подробно обсъждане. Това са важни неща — каза той рязко. — Подобно решение може да бъде взето само от цялото марсианско общество. Лично аз смятам, че елеваторът ни е необходим.
— Освен ако няма как да се възползваме от него.
— Това вече не се знае. А дотогава пак ти казвам, че не е нещо, с което можеш да се заемеш лично. Чух какво е станало в Бъроуз, само че тук ситуацията е по-различна, разбираш ли? Ще обсъдим стратегията си заедно. Има нужда от обсъждане.
— Има си група, която е много добра в тази дейност — отбеляза с горчивина. Всичко винаги бе подробно обсъждано… и тя все губеше в споровете. Само че сега нямаше време за това. Някой трябваше да действа. Но Питър продължаваше да изглежда така, сякаш го бяха откъснали от истинската му работа. Явно си мислеше, че може да взима решения относно елеватора. Без съмнение част от по-обширното чувство за притежаване на планетата — рожденото право на нисеите, които постепенно изместват Първата стотица и останалите исеи. Ако Джон беше жив, това едва ли щеше да стане, но… Кралят бе мъртъв, да живее кралят — синът й, кралят на нисеите, първите истински марсианци.
Но крал или не, в момента цяла армия червени се събираше в Павонис Монс. Това бе последната, най-сериозна военна операция на планетата. Хората се надяваха да довършат работата, която бяха започнали, още когато грандиозното наводнение заля Земята. Те не вярваха в такива неща като консенсус или компромиси. За тях да свалят кабела на елеватора беше като да убиеш с един куршум два заека: по този начин щяха да разрушат последната крепост на полицията и да прекъснат лесната връзка между Земята и Марс — древна мечта на всеки червен. Не, нуждата от свалянето на кабела беше очевидна.
Само че Питър май не знаеше това. Или пък не му пукаше. Ан се опита да му обясни, но той само кимаше и мърмореше: „Да-да, да-да“. Арогантен като всички зелени, нехаен, глупав, с характерните им извъртания и желание за контакт със Земята. Сякаш можеха да получат нещо от подобен мастодонт! Не. Трябваха решителни действия — като наводняването на Бъроуз и всички онези саботажи, подготвили почвата за революцията. Без тях революцията дори нямаше да е започнала или щеше да бъде потушена още в началото, както стана през 2061.
— Да-да. Ами ще свикаме събрание значи — каза Питър. Изглеждаше раздразнен почти колкото нея.
— Да-да — изръмжа Ан. Събрания… Но и от тях все пак имаше някаква полза — хората си представяха, че вършат нещо, докато истинската работа си вървеше някъде другаде.
— Ще се помъча да свикам едно — продължи Питър. Най-накрая тя видя, че все пак бе успяла да привлече вниманието му. Но върху лицето му продължаваше да витае онзи неприятен израз… сякаш я заплашваше. — Преди нещата да излязат от контрол.
— Нещата вече излязоха от контрол — тросна му се Ан и прекрати връзката.
Тя прегледа новините по няколко канала — Мангалавид, частните мрежи на червените, земните резюмета. Въпреки че Павонис и елеваторът бяха в центъра на вниманието за всекиго на Марс, съсредоточаването върху вулкана бе само частично. Струваше й се, че в Павонис се бяха струпали много повече червени партизани, отколкото зелени отряди на „Свободен Марс“ и техните съюзници. Само че нямаше как да бъде сигурна в това. Касей и най-радикалното крило сред червените, наречено „Каказе“ „огнен вятър“, бяха завзели наскоро северния ръб на Павонис, гарата и купола при Ластфлоу. Червените, с които Ан пътува, обсъдиха възможността да се присъединят към „Каказе“, но в края на краищата решиха да останат в Източен Павонис. Ан наблюдаваше тази дискусия мълчаливо, но остана доволна от крайния резултат. Искаше й се да стои по-далеч от Касей, Дао и тяхната сбирщина.