Много от бойците на „Свободен Марс“ също оставаха тук, преселвайки се в изоставените складове. В Източен Павонис сякаш си бяха дали среща революционни групи от най-различни видове. Ден-два след пристигането си Ан взе участие в събрание, заело се да обсъди генералната им стратегия.
Събранието протече точно така, както бе очаквала. Надя беше в центъра на дискусиите, да се говори с нея бе безполезно. Ан просто седна на един стол срещу черната стена и наблюдаваше как останалите обрисуват ситуацията. Не им се искаше да признаят онова, което Питър й бе казал на четири очи: че няма никакъв начин да изгонят ЮНТО2 от космическия елеватор. Преди да признаят това се опитваха да изкарат проблема несъществуващ.
След известно време Сакс Ръсел дойде и седна до нея.
— Космическият елеватор — каза той. — Може да бъде… използван.
За Ан никак не беше лесно да говори със Сакс. Знаеше, че е получил мозъчна травма, докато е бил в ръцете на силите за сигурност на ЮНТО, и че последвалото лечение е променило съзнанието му. Само че това изобщо не й помагаше, а само правеше нещата още по-странни. Понякога й се струваше, че той си е все същият стар Сакс, добре познат като най-мразеното братче. Но друг път изглеждаше като съвсем различна личност, вселила се в тялото на Сакс. Тези две противоположни впечатления се сменяха рязко, а понякога дори съществуваха заедно. Малко преди да седне до нея, докато говореше с Надя и Арт, той приличаше на непознат — енергичен старец с пронизващ поглед, говорещ с гласа на Сакс и в стила на Сакс. Щом седна до нея обаче, тя забеляза, че промените в лицето му са повърхностни. Но въпреки че изглеждаше познат, вътре в него се таеше странник — човек, който спира и потръпва нервно, докато мъчително се опитва да изговори това, което иска, а в крайна сметка казва нещо, което почти няма връзка.
— Елеваторът е, ъ, уред… за… изкачване. Ъ… инструмент.
— Не и ако не можем да го контролираме — обясни му внимателно Ан, сякаш учеше малко дете.
— Контрол… — каза Сакс, обмисляйки идеята така внимателно, сякаш бе нещо съвършено ново за него. — Влияние? Ако елеваторът може да бъде разрушен от всеки, който пожелае, то тогава… — Той млъкна, потънал в мислите си.
— То тогава? — подсети го Ан.
— То тогава всички го контролират. Съществуване рамо до рамо по взаимно съгласие. Не е ли очевидно?
Сякаш превеждаше от чужд език. Това не беше Сакс. На Ан не й оставаше нищо друго, освен да поклати глава и да се помъчи внимателно да му обясни. Елеваторът бе начин метанационалните компании да се доберат до Марс, каза му тя. Сега бе във владение на метанационалите и революционерите нямаха никаква представа как да изритат силите им оттам. Следователно единственото нещо, което можеха да направят, бе да го свалят. Предупреди хората, дай им план и след това го направи.
— Загубата на хора ще бъде минимална, и то само ако някой бъде толкова глупав, че да остане на кабела или по екватора.
За нещастие Надя чу това от средата на стаята. Тя тръсна глава толкова енергично, че подрязаните й сиви къдрици запърхаха като клоунска перука. Все още бе сърдита на Ан заради Бъроуз.
— Елеваторът ни трябва — заяви категорично Надя. — Той е и нашият начин за връзка със Земята, а не само техният за връзка с Марс.
— Но на нас не ни трябва начин за физическа връзка със Земята — отвърна Ан. — Подобни отношения не са ни нужни, не разбираш ли? Не казвам, че не трябва да имаме влияние върху Земята — не съм изолационист като Касей или Койота. Съгласна съм, че е хубаво да работим с тях. Но без физически контакт, не разбираш ли? Това е въпрос на идеи, на разговори, може би на един-двама емисари. Обмен на информация. Поне, докато върви както трябва. Едва когато работата опре до физически контакт — обмен на суровини, масова миграция или полицейски контрол, — едва тогава елеваторът става полезен, дори необходим. Така че ако го свалим, все едно ще заявим: „Ще контактуваме с вас, но по нашите правила, а не по вашите“.
Беше толкова очевидно. Но Надя поклати глава. На какво, Ан не можа да си представи.
Сакс се прокашля и в стария си стил — като периодична таблица — каза:
— Ако можем да го свалим, то все едно вече сме го свалили.