Примигваше както обикновено. Като че ли до нея седеше призрак. Гласът на тераформирането. Врагът, когото тя от време на време изгубваше — Саксифрейдж Ръсел, самият той, същият като винаги. Всичко, което Ан можеше да стори, бе да изтъкне старите си аргументи, онези, с които винаги губеше споровете, чувствайки неадекватността на думите, още докато бяха на езика й.
И все пак опита.
— Хората действат, когато има с какво, Сакс. Директорите на метанационалите, ООН и правителствата ще разберат, че могат да действат и ще се съюзят срещу нас. Ако обаче разрушим кабела, те просто няма да имат възможност или време да ни се месят. А в случай, че кабелът си е на мястото, ще им се прииска да опитат. Ще си кажат: „Да бе, можем да го направим“. И бъди сигурен, че ще се намерят хора, които с пълен глас да крещят: „Да опитаме!“
— Винаги могат да дойдат, ако поискат. Кабелът е само средство за икономисване на гориво.
— Средство за икономисване на гориво, което прави възможни масови прехвърляния на хора.
Но Сакс вече бе объркан и отново се превръщаше в непознат. Никой не й обръщаше внимание достатъчно дълго. Надя продължаваше да мърмори нещо за орбити, безопасни преходи и така нататък.
Странникът Сакс прекъсна Надя, без дори да я чуе, и каза:
— Обещахме им… да помогнем.
— Как? Като им изпращаме още метали?
— Можем да… вземем хора. Може да им е от помощ.
Ан поклати глава.
— Няма да можем да вземем достатъчно.
Той се намръщи. Надя видя, че и двамата не я слушат и се върна на масата си. Сакс и Ан потънаха в мълчание.
Винаги се караха. Никой не се признаваше за победен, никога не правеха компромиси и никога не постигаха нищо. Те спореха, използвайки едни и същи думи, за да изразят различни неща. Често дори не си говореха. Преди време бе по-различно. Тогава се караха на един и същи език и се разбираха. Само че това беше толкова отдавна, че Ан дори не можеше да си спомни точно къде бе ставало. В Антарктика? Някъде. Но не и на Марс.
— Знаеш ли — започна Сакс с разговорен тон, пак неприличащ на себе си, но по друг начин, — не червената милиция накара ЮНТО да евакуира Бъроуз и останалата част от планетата. Ако партизаните бяха единствения фактор, тогава земяните щяха да ни смачкат. Но масовите протести ги убедиха, че почти всеки един на тази планета е против тях. Ето от какво правителствата се страхуват най-много: от масови протести в градовете. Стотици хиляди хора излизат на улиците, за да отхвърлят системата. Затова Ниргал казва, че политическата мощ излиза от погледа на човека. А не от дулото на пушката.
— Е, и?
Сакс махна с ръка към хората в склада.
— Те всички са зелени.
Другите продължаваха да спорят. Сакс бе впил птичия си поглед в нея.
Ан стана и напусна събранието. Тръгна по непривично пустите улици на източен Павонис. Тук-там милиционерски постове стояха по ъглите и хвърляха по един поглед към Шефилд и към терминала на елеватора. Щастливи, сериозни и изпълнени с надежда млади туземци. В един от ъглите някаква групичка спореше оживено. Когато Ан мина покрай тях, някаква млада жена с разгорещено, зачервено лице изкрещя:
— Не можеш да правиш просто каквото си искаш!
Ан продължи по улицата. С всяка стъпка се чувстваше все по-неуверено, без да знае защо. Така се променяха хората — без планове, без намерения, на скокове под влиянието на външни събития. Някой казва „погледът на човека“ и фразата изведнъж се съчетава с образ: страстно разгорещено лице. Още една фраза: „Не можеш да правиш просто каквото си искаш!“ Хрумна й, че те не просто решаваха съдбата на кабела — нещо от рода на „да разрушим ли кабела или не“, — а и „как решаваме нещата“. Това бе критичен пост-революционен въпрос, по-важен от всичко обсъждано сега, дори и от съдбата на кабела. Хората от подземния свят използваха метод на работа със смисъл „ако не се съгласиш с нас, ще се бием“. Това бе нещото, което най-вече събираше хората от подземния свят, добави наум Ан. А свикнеш ли веднъж с този метод, е много трудно да се отърсиш от него. В края на краищата, той бе доказал своята ефективност. Тоест, имаше смисъл да продължават да го използват. Беше го почувствала и тя.
Но политическата мощ… произлиза от погледа на човека. Можеш да се биеш вечно, ала ако зад теб не стоят хората…
Следващите няколко дни Ан бе в тежко настроение, което дори се влоши, щом взе влака в посока обратна на Шефилд, обратно на часовниковата стрелка по северната арка на кратера. Там някъде Касей, Дао и „Каказе“ бяха отседнали в малък купол в Ластфлоу. Бяха изгонили цивилните обитатели и ги бяха извозили с влака до Шефилд. Там те, побеснели от наглостта, изискваха да им бъдат върнати домовете и докладваха на Питър и на останалите зелени, че червените са монтирали на северния ръб донесени с камион ракетни установки, насочени към елеватора и към Шефилд по-общо.