Тоест, ВЕС бе изправен пред поредното важно решение. Определено той се превръщаше в най-значимата марсианска институция — ръководен от конституцията и от собствените си предишни разпоредби, съдът трябваше да се произнася по почти всеки аспект от живота на Марс. Според Надя точно така трябваше и да бъде; или поне във всичко това нямаше нищо лошо. Нуждаеха се от решения за важните глобални проблеми: така се бе стигнало до създаването на ВЕС.
Но каквото и да се случеше в съда, поне бяха формулирали плана за съдбата на южното полукълбо. За всеобща изненада обаче одобрението на ВЕС дойде доста бързо след внасянето на проекта: защото, както се казваше в становището, планът може да бъде задействан на етапи и да се продължи по същия начин, независимо от бъдещото ниво на Северно море. Затова и нямаше причина да се отлага началото му.
Арт пристигна, сияещ от наученото.
— Можем да започнем да се правим на водопроводчици — каза той.
Само че естествено Надя не можеше. Имаше събития в Шефилд, заради които трябваше да се ходи там, редения, които да се вземат, хора, които да бъдат убеждавани за нещо или заставяни да се подчинят. И тя продължаваше автоматично да си върши работата, без значение дали й харесваше или не, и постепенно с течение на времето започна да се справя все по-добре и по-добре. Вече се бе научила как незабележимо да оказва натиск върху хората, за да приемат нейната гледна точка, виждаше как можеха да направят това, което се искаше от тях, ако ги помолеше или предположеше по определен начин. Постоянният поток от взети решения приглади някои от вижданията й. Тя откри, че това й помага да си установи някакви политически принципи, вместо да преценява всеки път по интуиция.
Бе започнала да става все по-безмилостна. От време на време усещаше колко здраво развращава властта и усещаше леко гадене. Само че бе започнала да привиква към това. Често кръстосваше шпага с Ариадна и когато си припомняше съжалението, което бе почувствала след първата си свада с нея, гледаше на това като на малодушие. Вече бе доста по-твърда оттогава, всеки ден се срещаше с най-различни хора, показваше си зъбките на събиране след събиране, избухваше в точно преценени микровзривове на бруталност, които прекрасно й помагаха да вкара хората в правия път. Всъщност, колкото повече си позволяваше да избухва, толкова по-сигурно бе, че ще успее да накара хората около нея да свършат работа. Тя притежаваше власт и те го знаеха; а властта разяждаше. Властта бе доста могъща и то в повече от един смисъл. С всеки ден тя все по-малко се тревожеше за това. Наистина всички заслужаваха по един лек ритник в задника, понеже си мислеха, че ще имат една стара „бабушка“, която кротко ще си седи в столчето, докато те си играят своите игрички. Само че столчето даваше голяма власт и проклета да беше, ако имаше намерение да мине през всичките тези лайна, без да използва поне част от тази власт, за да получи онова, което искаше.
И все по-рядко осъзнаваше колко отвратително е това. Веднъж, когато го усети, след един особено труден ден, Надя се свлече в стола и почти заплака, отвратена от себе си. От мандата й (три М-години) бяха изминали само седем месеца. На какво ли щеше да се превърне в края на третата година? Вече бе свикнала с властта. Дотогава можеше дори да й хареса.
Арт много се притесняваше за нея, докато я гледаше как страда.
— Така де — каза веднъж той, когато тя му обясни какво я притеснява, — властта си е власт… — Мислеше много усилено. — Ти си първият президент на Марс. Ти, така да се каже, определяш поста. Може би трябва да заявиш, че ще работиш един месец и ще почиваш два, за да можеш да се занимаваш с твоята работа. Или нещо от този род.
Надя се взря в него с уста, пълна с препечен хляб.
По-късно същата седмица тя напусна Шефилд и се присъедини към един керван хора, които се скитаха от кратер на кратер и инсталираха системи за източване на водата. При всеки един беше различно, но в общи линии работата им се състоеше в това да подберат правилния ъгъл и след това да предоставят всичко на роботите.