Споровете продължаваха. Какво да правим с Павонис? Павонис Монс — Пауновата планина. Кой щеше да седне на трона на Пауна? Потенциални шахове дал Господ — Питър, Ниргал, Джаки, Зейк, Касей, Мая, Надя, Михаил, Ариадна, невидимата Хироко…
В момента някой призоваваше останалите да използват конференцията в Дорса Бревиа като модел на дискусия, която да им върши работа и занапред. Чудесно като идея, само че Хироко, Техният морален център, единствената личност (без да броим Джон Буун) в марсианската история, на която всеки без колебание би се подчинил, я нямаше. Хироко и Джон вече ги нямаше, както и Аркадий. И Франк, който сега би бил от особена полза, ако бе застанал на нейна страна — нещо, което никога нямаше да се случи. Всички вече не бяха сред тях. Странно как на една претъпкана маса човек забелязва повече тези, които отсъстват, отколкото тези, които са тук. Например Хироко — хората често я използваха за защита на мненията си. Без съмнение тя бе някъде в нелегалност, както винаги изоставяйки ги в миг на най-голяма нужда. Беше ги изритала от гнездото.
Странно също как единственото дете на техните изгубени герои — Касей, синът на Хироко и Джон — можеше да е най-радикалният водач тук. Доста обезпокоителен човек, независимо че бе на нейна страна. В момента той точно сядаше, клатейки посивялата си глава към Арт. Малка усмивчица изкривяваше устата му. Не приличаше нито на Джон, нито на Хироко… е, може би имаше малко от арогантността на Джон. Най-лошото и от двамата. А сега разполагаше с власт, правеше каквото си искаше и доста хора бяха на негова страна. Само че изобщо не приличаше на родителите си.
Питър, който седеше през две места от Касей, също нямаше нищо общо с нея и Симон. Трудно бе да се разбере какво значеха кръвните връзки. Очевидно нищо. Въпреки това обаче сърцето й трепваше, когато чуеше Питър да говори. Той спореше с Касей и противоречеше на червените по всеки един въпрос, създавайки прецедент на някакъв междупланетен колаборационизъм. И никога по време на събиранията не се обръщаше към нея. Дори не я поглеждаше. Може би това беше някакъв вид уважение — „Няма да споря с теб на публично място“. Само че имаше вид и на нещо от рода на: „Няма да споря с теб, понеже не значиш нищо“.
Той настояваше да запазят кабела. Тоест да продължат присъствието на „Транзишънъл Оторити“ на Марс. Някои от хората около Питър говореха за нещо като „полуавтономия“, свързана със Земята, вместо за независимост. И Питър се съгласяваше! Направо й прилоша. А той дори не поглеждаше към нея. По някакъв начин това й напомни за Симон и за неговата мълчаливост. Ан побесня.
— Няма смисъл да обсъждаме дългосрочни планове, ако не сме решили проблема с кабела — намеси се тя, прекъсвайки го, за което си спечели мрачен поглед, сякаш бе нарушила някакво споразумение. Само че не съществуваше никакво споразумение, пък и защо да не спорят — те нямаха никаква връзка помежду си, просто биология…
Арт подчерта, че ООН вече приемала марсианската полуавтономия при условие, че Марс ще продължи да се „съветва“ със Земята и да помогне в настоящата криза. Надя каза, че е във връзка с Дерек Хейстингс, който сега бил на Ню Кларк. Хейстингс бе предал Бъроуз без битка, наистина, и Надя твърдеше, че той желаел компромис. Естествено, като се имаше предвид, че следващото му отстъпление нямаше да го заведе на много приятно място. На Земята сега царуваше глад, недоимък, чума, мародерство… провал на социалните договорки, които в края на краищата бяха толкова нестабилни. Тук можеше да се случи същото — Ан често си припомняше това в мигове като сегашния, когато побесняваше прекалено много. Искаше й се да каже на Касей и Дао да зарежат всичко и да стрелят без разсъждения. Една нейна дума щеше най-вероятно да е достатъчна. Заля я странно усещане за собствената й сила. Огледа масата и видя вбесените нещастни лица около нея. Тя можеше да наруши това равновесие; можеше да взриви тази маса.
Ораторите получаваха по пет минути, за да обяснят становището си по един или друг начин. За разрушаването на кабела се обявиха много повече хора, отколкото Ан предполагаше — не само червени, но и представители на култури или движения, които се чувстваха застрашени в най-голяма степен от метанационалния ред или от масовата емиграция от Земята — бедуините, полинезийците, живеещи в Дорса Бревиа, някои от по-предпазливите местни жители. И въпреки всичко бяха малцинство. Изолационисти срещу привърженици на взаимодействието. Още една пукнатина, прибавена към и без това многото различия в движението за независимост на Марс.