Постоянното местене от един кратер към друг й напомни за пътешествията й около южната полярна шапка в годините, когато живееше в подземния свят. Само че сега всичко бе на открито и по време на дните в средата на лятото, почти лишени от нощи, групата се наслаждаваше на слънцето под блясъка на езерата в кратерите. Пътуваха през груби замръзнали тресавища, покрити с разтопени от слънчевата светлина локвички и ливадна трева, през каменния пейзаж, обагрен в ръждивокафяво и черно, кратер след кратер, рид след рид. Пробиваха кратерите, поставяха тръби за оттичане и строяха фабрики за оранжерийни газове там, където скалите съдържаха достатъчно ресурси за производството им.
Само че и това не се оказа истинска работа в смисъла, който влагаше Надя. Липсваха й старите дни. Естествено да караш булдозер не бе ръчен труд, но да докосваш ръчките и да сменяш скоростите например бе достатъчно физическо усилие, а и цялата работа включваше повече заетост от този „труд“, който до голяма степен се състоеше в разходки наоколо и инструктиране на изкуствените интелекти, след това — просто седене и наблюдаване на малките роботизирани копачи, високи до кръста на човек, подвижните фабрики с размера на жилищен блок, подобните на къртици копачи на тунели, чиито диамантени зъби бяха големи колкото тези на акулите… всичко направено от биокерамични и метални сплави, доста по-здрави от кабела на елеватора, всичко действащо напълно автоматизирано. А тя съвсем нямаше това предвид.
Опитай отново. Надя пак премина през същия цикъл — връщане в Шефилд, работа в съвета, нарастващо отвращение, граничещо с отчаяние, търсене на някакво занимание, което да я отвлече, забелязване на някакъв привлекателен проект и вкопчване в него. След това — навън за проверка. Както Арт бе отбелязал, можеше да прави каквото си иска. Това също влизаше в привилегиите на властта.
Следващият проект, който прикова вниманието й, беше свързан с почвата. Чу, че учените в Богданов Вишняк се опитват да произвеждат почва и това я заинтригува. Така че отлетя за Вишняк. Не бе стъпвала там от години. Арт я придружи, понеже „ще е интересно да видим как старите градове от подземния свят свикват с мисълта, че вече няма нужда от криене“.
— Да ти кажа право, не разбирам защо хората продължават да стоят тук — възрази Надя, докато летяха на юг из нагърчения полярен пейзаж. — Толкова са далеч на юг, че зимите им практически продължават вечно. Шест месеца без грам слънце. Кой би останал тук?
— Хора от Сибир.
— Никой нормален не би се заселил тук, дори и да е от Сибир. Те знаят добре какво означава това.
— Тогава лапландци. Въобще хора, които обичат полюсите.
— Може да си прав.
Както се оказа, на никой от Богданов Вишняк не му пукаше от зимите. Бяха преразпределили насипа около мохола си и бяха изградили пръстен около самия мохол, като по този начин се бе образувал огромен кръгообразен амфитеатър, гледащ надолу към дупката. Това бе онази част от Вишняк, която се намираше на повърхността. През летата се превръщаше в плувнал в зеленина оазис, а през мрачните зими — потънал в бяло оазис. Имаха намерение да го осветят със стотици брилянтни улични лампи, които щяха да превърнат и нощите в дни. Град, вгледал се в самия себе си през една огромна дупка в пространството, от чиято горна стена се откриваше изглед към заскрежения хаос на полярните високи земи. Не, в никакъв случай нямаше да го напуснат. Това бе техният дом.
Надя бе посрещната на летището с почести като специален гост — нещо обичайно за богдановистите. Преди да се присъедини към тях, това винаги й се бе струвало смехотворно, дори малко обидно — „Гаджето на Създателя!“ Само че сега тя прие да бъде настанена в специалната стая за гости до ръба на мохола. През леко надвисналия прозорец се откриваше гледка на единайсет километра надолу. Светлините в дъното на мохола приличаха на звезди, пронизващи планетата.
Арт стоеше като вкаменен — не просто от гледката, а при мисълта за това, което наблюдаваше. Избягваше да се приближава много към прозореца и почти не пристъпваше във втората половина на стаята. Надя се усмихна на реакцията му и когато свърши с любуването си, дръпна пердетата.
На следващия ден отидоха да видят учените, които разработваха почвата. Естествено в лабораториите във Вишняк основата на повечето експерименти бяха марсианският първоначален материал. Хилядолетията прашни бури бяха рециклирали този материал из цялата планета, докато навсякъде съставките му не бяха станали еднакви — главно силикон и желязо. На повърхността марсианската почва бе рохкава, но колкото по-надълбоко проникваше човек, толкова по-твърда и компактна ставаше тя.