— Какъв огромен малък град — обади се Арт.
Стигнаха до една къща, на стената на която в близост до вратата бе закачена стара снимка на Аркадий, поставена в рамка. Надя спря и сграбчи ръката на Арт:
— Това е той! Това е той, жив!
Фотографът го бе уловил, докато разговаряше с някого, застанал до стената на купола, ръкомахайки. Косата и брадата му се вееха свободно и се сливаха с каменистия пейзаж наоколо, чийто цвят бе точно като този на дивите му къдрици. Лице, сякаш подаващо се от склона на някакъв хълм. Сините му очи примижаваха от лудешкия блясък на червенината около него.
— Никога не съм виждала снимка, на която да си прилича до такава степен. Когато насочваха фотоапарат към него, това не му харесваше и затова снимките винаги излизаха грозни.
Тя впери поглед в снимката с пламнало лице. Чувстваше се странно щастлива. Каква поразителна прилика! Сякаш случайно се бе сблъскала с някого, с когото не се бе виждала от години.
— В известен смисъл приличаш на него. Само че си по-спокоен.
— Изглежда ми почти невъзможно да съм по-спокоен от това — възрази Арт, докато изучаваше снимката отблизо.
Надя се усмихна.
— За него това не представляваше трудност. Винаги бе сигурен, че е прав.
— Никой от нас няма подобен проблем.
Тя се разсмя.
— Очарователен си като него.
— А и защо не?
Те продължиха нататък. Надя потъна в мисли за стария си приятел. Фотографията продължаваше да стои пред очите й. Въпреки това обаче чувствата, свързани със спомените, полека-лека избледняваха, болката отшумяваше… сякаш фиксажът се бе излял и сега цялата тази травма изглеждаше нещо напълно обичайно. Изобщо не приличаше на сегашния момент, който, като се огледаше наоколо и почувстваше ръката си в тази на Арт, бе истински, кратък, постоянно променящ се… жив. Всичко можеше да се случи, всичко вече се бе случвало.
— Искаш ли да се върнем в стаята?
Най-накрая четиримата пътешественици до Земята се завърнаха, спускайки се по кабела в Шефилд. Ниргал, Мая и Мишел продължиха по пътя си, но Сакс долетя на юг при Надя и Арт — нещо, което много зарадва Надя. Отдавна вече бе абсолютно уверена, че където е Сакс, там е и най-оживено.
Изглеждаше по същия начин, както преди да тръгне за Земята, дори бе по-тих и загадъчен отвсякога. Каза, че искал да види лабораториите. Разведоха го из тях.
— Интересно е, да — каза той и потъна в мълчание. След малко отново се обади: — Чудя се обаче какво друго да правим?
— За тераформирането ли? — попита Арт.
— Ами…
За да достави удоволствие на Ан, помисли си Надя. Точно това имаше предвид. Тя го прегърна (Сакс остана много изненадан) и продължи да говори с него, без да си маха ръката от рамото му. Толкова се радваше, че най-накрая е при тях, от плът и кръв! Кога бе започнала да обича чак толкова много Сакс Ръсел? Кога бе свикнала да се осланя чак толкова много на него?
Явно и Арт бе схванал скритата мисъл на Сакс, понеже заговори:
— Вече си направил доста, не мислиш ли? Имам предвид, ти успя да обезвредиш чудовищните методи за тераформиране на метанационалите, нали така? Водородните бомби под пермафроста, Солета и орбиталните огледала, совалките с азот от Титан…
— Совалките продължават да пътуват — възрази Сакс. — И дори нямам представа как можем да ги спрем. Освен да ги взривим. Само че винаги можем да използваме този азот. Не съм сигурен, че ще съм доволен, ако спрат.
— Ами Ан? — попита Надя. — Какво би искала Ан?
Сакс отново трепна. Когато лицето му се изкривеше в несигурност, придобиваше старото си мише изражение.
— Добре, какво бихте искали двамата? — поправи се Надя.
— Трудно е да се каже. — Лицето му трепна в гримаса на несигурност, нерешителност или нещо средно между двете.
— Ти би искал първичност на всичко наоколо — предположи Надя.
— Първичността е… една идея. Или естетическа позиция. Не може да бъде навсякъде, просто не е такъв тип. Но… — Сакс махна с ръка и отново потъна в собствените си мисли. За пръв път, откакто го познаваше — вече повече от столетие — Надя почувства, че той просто не знае какво да прави. Опита се да разреши проблема, като седна пред един от компютрите и започна да въвежда някакви инструкции. Явно съвсем бе забравил за присъствието им.
Надя стисна ръката на Арт. Стана пределно ясно, че Сакс витае из облаците и ще продължи да стои в собствения си малък свят още дълго време. Те се изнизаха на пръсти от стаята, върнаха се в апартамента си и си легнаха.
Върнаха се в Шефилд и Надя отново бе погълната от всичко. Всеки ден разделен на трийсетминутни разбори на банални неща. Е, имаше и някои важни. Пристигна новата молба на китайците за изграждане на втори космически елеватор в близост до Скиапарели. Това бе само един от множеството въпроси, свързани с емиграцията, пред които бяха изправени. Споразумението ООН — Марс категорично заявяваше, че всяка година броят на емигрантите не може да надхвърля десет процента от населението на Марс, Ниргал бе говорил за това с голям ентусиазъм и бе разгледал случая като „Марс спасява Земята, давайки й пусти територии“. Само че колко ли души можеше наистина да издържи планетата им в настоящия момент, когато дори не можеха да произведат почва? В действителност, какъв ли беше капацитетът на Марс?