Никой не знаеше, а и нямаше научен метод, който да им помогне да изчислят това с достатъчна точност. Преценките варираха от 100 милиона до 200 трилиона, а дори най-предпазливите прогнози бяха от 2 до 30 милиарда. Междувременно населението на Земята вече надхвърляше 15 милиарда, а на Марс бройката бе около хиляда пъти по-малка — около 15 милиона. Разликата бе очевадна. Нещо трябваше да бъде направено.
Една от възможностите несъмнено бе масовата емиграция на Марс, само че количеството на емигрантите бе ограничено от размерите на транспортната система и от възможността на Марс да ги приеме. Сега китайците (и ООН, разбира се) спореха, че могат незабавно да построят нов елеватор.
Като цяло реакцията на марсианците бе негативна. Червените естествено се противопоставиха на по-нататъшна емиграция и конкретно на строителството на нов елеватор, за да се забави процесът колкото се може повече. Тази позиция съответстваше на философията им и Надя трябваше да признае, че в това има известен смисъл. Позицията на „Свободен Марс“ обаче не бе чак толкова категорична, въпреки че бе една от най-важните. Ниргал бе избягал от „Свободен Марс“, бе отишъл на Земята и бе отправил покана към земните жители да изпращат възможно най-много емигранти. А в исторически аспект „Свободен Марс“ винаги бе на мнение, че трябва да поддържат близки отношения със Земята и да се опитват да приложат стратегията „малките заповядват на големите“. Сегашните ръководители на партията обаче не бяха очаровани от подобна позиция. Джаки, разбира се, беше в центъра на тази нова група. Ако на Марс започнеха да се изсипват милиони земни жители, какво щеше да остане тогава от Марс, спореха те — не само що се касае до пейзажа, но и до марсианската култура, която се оформяше от доста М-години? Няма ли да бъде задушена и да бъде върната назад с новото нашествие на хора, които бързо ще надхвърлят местното население? В края на краищата раждаемостта навсякъде бе спаднала и семействата само с едно дете или въобще бездетни не бяха рядкост. Тоест, едва ли броят на местните жители щеше да се увеличи бързо. Скоро щяха да бъдат залети от земяни.
Това бяха думите на Джаки (особено когато имаше публика…) и много от жителите на Дорса Бревиа и от останалите групи се съгласяваха с нея. Ниргал явно нямаше чак толкова голямо влияние върху тях, понеже наскоро се бе върнал от Земята. Надя разбираше позицията на опонентите си, но като се имаше предвид какво бе положението на Земята, само наивници можеха да мислят, че ще успеят напълно да затворят вратите за земна емиграция. Марс не можеше да спаси Земята, както бе заявил Ниргал, само че споразумението с ООН бе ратифицирано и то ги задължаваше да приемат точно толкова земни жители, колкото се споменаваше в него. Следователно трябваше да поразширят малко моста между двата свята, за да изпълнят обещанието си и да спазят тяхната част от споразумението. В противен случай всичко можеше да стане.
Така че когато започнаха дебатите за втори космически елеватор, Надя застана зад предложението. Но само Зейк гласува заедно с нея. Това бе най-голямата победа, която Джаки бе удържала досега, и тя я направи временен съдружник с Иришка и останалите екологични съдии, които по принцип бяха против всякакви бързи промени.
Този ден Надя се прибра в апартамента си обезкуражена и разтревожена.
— Обещахме на Земята да приемем сума ти емигранти, след което вдигнахме подвижния мост. Предчувствам неприятности.
Арт кимна.
— Трябва да направим нещо.
Надя въздъхна с отвращение.
— Да направим. Ние нищичко не правим. Не това е точната дума. Ние се „дърлим“, „спорим“, „пазарим се“ и си „лафим“. — Тя отново въздъхна. — И така ще продължава и в бъдеще.
— Разбираш ли, от мандата ми са изминали само десет месеца. Остават ми още две и половина М-години…
— Знам.
— А М-годините са толкова шибано дълги!
— Така е. Но затова пък месеците са къси.