Надя изръмжа нещо към него, обърна се към прозореца и впи поглед в калдера на Павонис.
— Целият проблем е, че тази „работа“ вече не е никаква работа. Излизаме навън, присъединяваме се към различни проекти и работим по тях, само че и това не е работа. Имам предвид, че никога не излизам навън, за да правя нещо. Спомням си, че докато бях малка, в Сибир работата бе истинска.
— Май прекалено го идеализираш.
— Да де, сигурно е така, обаче дори и тук, на Марс, си спомням как работехме в Андърхил. И беше наистина забавно. Един ден, на път към северния полюс, където щяхме да инсталираме една галерия в пермафроста… — Тя въздъхна. — Какво ли не бих дала за работа като тази отново!
— Има още доста проекти, свързани със строителство — отбеляза Арт.
— Да бе — от роботи!
— Може би трябва да се заемеш с нещо по-човешко. Например да построиш нещо лично за себе си. Къща в провинцията. Или един от новите пристанищни градове, построен от хора, за да могат да се изпробват различни неща, методи, дизайни и какво ли не още. Това със сигурност ще забави процеса на строителство и ВЕС ще го одобри.
— Може би. Искаш да кажеш — след края на мандата ми.
— Дори преди това. В почивки като тези пътувания, които са само аналог на строителство, но никога не са били истинско строителство. Трябва да строиш истински неща.
Арт помълча малко и добави:
— Пък и знаеш ли, изграждането на семейство също може да се разглежда като определен вид човешко строителство.
— Какво?
— А и възпроизвеждането вече е доста добре планирано.
— Моля?
— Казах, че докато си жива, можеш да имаш деца по един или друг начин.
— Моля???
— Поне така казват хората. Ако искаш — можеш.
— Не.
— Така казват хората.
— Не.
— Идеята не е лоша.
— Не.
— Е, знаеш ли, дори работата на водопроводчика… е, велика е, няма спор, но не трае вечно. Да забиваш гвоздеи, да караш булдозер — всичко е достатъчно интересно, разбира се, поне така предполагам, но въпреки това… Имаме доста свободно време. А пък и единствената достатъчно интересна идея за запълване на един дълъг период от време е отглеждането на дете, не мислиш ли?
— Не, не мисля!
— Добре, имала ли си някога деца?
— Не.
— Ами значи сега ще имаш.
— О, Господи…
Липсващият й пръст отново я сърбеше. Само че вече наистина бе тук.
Част седма
Зеленото и бялото
Кадрите пристигнаха в града, наречен Ксиажа, в Гуанджоу, и казаха: „За доброто на Китай искаме от вас да дадете нов живот на това селище на Лунното плато на Марс. Ще отидете там всички, цялото село. Можете да вземете семействата си, приятелите си и съседите си. Всички вие — десет хиляди души. След десет години, ако решите да се върнете, ваша воля — нови хора ще бъдат изпратени на новата Ксиажа. Но според нас ще ви хареса. Селището е на няколко километра от пристанищния град Нилокерас, в близост до делтата на река Мауме. Местността е плодородни. В областта вече има и други китайски селища, а във всички по-големи градове има китайски квартали. Можете да тръгнете след месец. С влак до Хонконг, с ферибот до Манила и оттам с космическия елеватор в орбита. Шест месеца, докато стигнете до Марс, оттам с техния елеватор слизате до Павонис Монс и с частен влак ще стигнете до Лунното плато. Какво ще кажете? Хайде да гласуваме и да започваме“.
Не след дълго един служител от града се обади в офиса на „Праксис“ в Хонконг и разказа на оператора там какво се бе случило. Той пък препредаде информацията в Коста Рика, където екип на „Праксис“ проучваше демографските въпроси. Плановикът там, жена на име Ейми, прибави доклада към една доста голяма папка с подобни доклади и цяла сутрин мисли. Следобед се обади на президента емеритус4 на „Праксис“ Уилям Форт, който в момента караше сърф в Ел Салвадор, и описа с няколко думи ситуацията.
Синият свят е пълен — каза той, — а червеният е празен. Ще възникнат проблеми. Нека ги обсъдим.
Демографският екип и част от борда на директорите на компанията (включително голямата част от Осемнайсетте безсмъртни) се събраха в лагера на Форт. Демографите изложиха ситуацията.
— В момента всички се подлагат на геронтологична терапия — каза Ейми. — Демографският срив не е далеч.
Естествено земните плановици често виждаха в масовата емиграция към Марс решение на проблема. Дори и като се вземеше предвид новият океан, обитаемата площ на Марс бе почти колкото земната, а населението бе малобройно. Ейми разказа на останалите, че държавите с най-многочислено население вече изпращат колкото се може повече емигранти, често членове на етнически или религиозни малцинства, недоволни от липсата на автономия в родната си страна и щастливи да я напуснат. В Индия кабинките на елеватора постоянно се пълнеха с емигранти — сикхи, кашмирци, мюсюлмани и известен брой индуси. Имаше зулуси от Южна Африка, палестинци от Израел, кюрди от Турция, индианци от САЩ…