— В този смисъл — обобщи Ейми, — Марс се превръща в нова Америка.
— И също като в старата Америка — допълни една жена на име Елизабет, — местното население рано или късно ще бъде изместено. Помислете малко над тези числа. Ако всеки ден кабинките на земните елеватори са пълни, това означава 100 човека на кабинка, следователно 2400 човека на един елеватор. В момента работят десет елеватора, тоест, 24 000 души напускат Земята за един ден. За година бройката достига 8 760 000 души.
— Значи средно десет милиона — продължи Ейми. — Доста наистина, но въпреки всичко ще е необходимо едно столетие, за да бъдат прехвърлени един от 16-те милиарда души на Земята към Марс. Което между другото едва ли ще облекчи чак толкова много нещата тук. Следователно няма смисъл! Масовото пренасочване в момента е невъзможно. Никога няма да успеем да преселим значителна част от земното население на Марс. Затова, трябва да продължим да се опитваме да решим тукашните си проблеми. Присъствието на Марс може да ни е полезно само от психологическа гледна точка. В действителност ние сме сами и няма кой да ни помогне.
— Не изглежда сякаш въобще няма никакъв смисъл — отбеляза Форт.
— Точно така — обади се отново Елизабет. — В края на краищата много от земните правителства го прилагат, независимо дали има смисъл или не. Китай, Индия, Индонезия, Бразилия — всички изпращат толкова емигранти, колкото могат да поберат елеваторите. Населението на Марс ще се удвои след две години. Тоест, на Земята нищо няма да се промени, но Марс ще бъде претъпкан.
Един от Безсмъртните отбеляза, че подобен размер на емиграция е послужил като повод за началото на Първата марсианска революция.
— А какво ще кажете за споразумението Земя-Марс — попита друг. — Мислех си, че в него категорично е упомената забраната за подобна мащабна емиграция.
— Така е — отвърна Елизабет. — Съгласно една от клаузите всяка земна година можем да изпращаме там не повече от десет процента от тяхното население. Само че също така се казва, че Марс е длъжен да поеме и по-голямо количество, ако е в състояние.
— Апропо — допълни Ейми, — дори и наличието на споразумения не може да спре правителствата, ако са си наумили нещо.
— Явно ще трябва да ги изпращаме някъде другаде — обобщи Уилям Форт.
Другите смаяно го изгледаха.
— Къде? — попита Ейми.
Никой не отговори. Форт махна с ръка неясно.
— По-добре да помислим за подобно място — наруши тишината Елизабет. „Китайците и индианците бяха надеждни съюзници на марсианците, но дори и те вече не обръщат никакво внимание на споразумението. Изпратиха ми видеозапис на едно събиране на индианците. Те споменаха нещо за продължаване в същия дух до две-три столетия, чак след което да теглят чертата.“
Ниргал хвана влака за Кайро и по време на пътуването гледаше през прозореца обширния наклонен пейзаж на източен Тарсис, сух и железен, грубата гледка на Червения Марс. Неговата земя. Очите му го почувстваха. Мозъкът и тялото му пламнаха от това познание. Дом.
Само че лицата на хората във влака, които бегло го поглеждаха и след това извръщаха очи… Той бе Човекът, който не бе успял да се приспособи към Земята. Родната планета едва не го бе убила. Ниргал бе високопланинско цвете, неспособно да издържи на истинския свят, екзотичен за него, както Венера бе екзотична за Земята. Ето това казваха безмълвно погледите на хората. Вечно заточение.
Е, такова бе марсианското положение. Един от всеки петима марсианци, посетили Земята, умираше. Това бе едно от най-опасните неща, които можеше да стори един марсианец — по-опасно от скок от скала, от посещение на друга слънчева система, дори от раждане. Нещо от рода на руската рулетка. Наистина празните гнезда в барабана на револвера бяха доста, ако трябваше да сме откровени, но затова пък пълното си беше пълно.
А той бе оцелял. На косъм, ала бе оцелял. Беше жив и си бе у дома! Какво знаеха всичките тези лица във влака? Мислеха си, че Земята го бе победила, но освен това мислеха за него като за Ниргал Героя, човекът, непобеждаван преди. Мислеха си, че той е легенда, само история. Те не знаеха нищо за Симон, за Джаки, за Дао или за Хироко. Не знаеха нищо за него. Сега бе на 26 М-години — мъж на средна възраст, който бе изстрадал всичко, през което би могъл да премине мъж на неговите години: смърт на родителите му, смърт на любовта му, бе предавал и бе предаван от приятели. Тези неща се случваха на всеки. Само че това не бе онзи Ниргал, който хората искаха да виждат.