— Е, възможно е. Да, разбира се. Казах ти… когато беше болен… и в безсъзнание… че тя… — Той постоянно спираше, за да намери подходящата дума. — … Че аз лично я видях. В онази буря, когато се изгубих. Тя ме отведе до ровъра ми.
Ниргал впи поглед в малкия трепкащ образ.
— Не си спомням такова нещо.
— А. Не съм изненадан.
— Значи… значи, ти мислиш, че Хироко е успяла да се спаси от Сабиши?
— Да.
— Но колко вероятно е това?
— Не знам каква е… вероятността. Трудно е да се прецени.
— Но дали са имали реална възможност да се измъкнат?
— Мохолът на Сабиши е такава плетеница.
— Значи мислиш, че са се спасили?
Сакс се поколеба.
— Видях я. Тя… тя сграбчи китката ми. Длъжен бях да повярвам. — Внезапно лицето му се изкриви. — Да, тя е някъде тук! Тя е тук! Въобще не се съмнявам! Не се съмнявам! Несъмнено тя чака да отидем и да я потърсим.
Ниргал разбра, че просто е длъжен да опита.
Така че той тръгна. Към необятността на Мелас Касма, след това надолу по каньона, на изток към Копратес. Дълги часове летя над света, над ледника от 2061 година, над залив след залив, над стена над стена, докато не премина през Довър Гейт, през грубия безпорядък на Маргаритифер Тера и на север, следвайки пистата, която водеше към Бъроуз. Когато линията стигна до Либия Стейшън, Ниргал зави на североизток — към Елизиум.
Масивът на Елизиум се бе превърнал в континент насред Северно море. Тесният пролив, който го отделяше от основната земя на юг, представляваше гладка отсечка, пълна с черна вода и бели плоски айсберги, между които като пунктирана линия минаваха няколко подредени в редица островчета. Той се спусна по склона на Големия насип, летейки над гъсти гори от ели и кедри. През западния край на пролива бе опъната жица, която спираше айсбергите, за да не навлизат навътре. Спусна се точно до мястото, където се събираха върховете, западно от кабела, и се загледа в огромните късове лед, подобни на натрошено стъкло. След известно време се върна над самата отсечка на пролива — най-голямото място с открита вода, което някога бе виждал на Марс. Двайсетина километра летя ниско над повърхността, като възкликваше гръмогласно при вида на водата. Пред него се изправи огромен каменен мост, който се прехвърляше през пролива. Тъмновиолетовата вода отдолу бе осеяна с лодки, фериботи, дълги шлепове, зад които се точеха дългите V-образни струи на килватера. Ниргал обиколи два пъти моста, любувайки се на гледката. Не приличаше на нищо, което бе виждал преди на Марс — вода, океан, цял един бъдещ свят.
Той продължи на север, издигайки се над долините на Серберъс, покрай вулкана Албор Толус — стръмен и покрит с пепел конус от едната страна на Елизиум Монс.
Източният склон на Елизиум въобще не приличаше на западния — гола обрулена скала, покрита с пясъчни течения, поддържана едва ли не в първоначалното си състояние от дъждовната сянка на масива. Едва в близост до източния бряг Ниргал отново видя зеленина под себе си, без съмнение подхранвана от ветровете и от зимните мъгли. Градовете от източната страна приличаха на оазиси, разпънати около нишката на обикалящата острова жп линия.
В далечния североизточен край на острова опърпаните стари хълмове на Флегра Монтес се спускаха дълбоко навътре в леда и образуваха остър полуостров. Докато се издигаше нагоре по западния склон на Флегра, му хрумна, че има доста голяма вероятност да я открие тук — това бе диво и типично марсианско място.
Естествено и тук, както навсякъде другаде, имаше селища — в малките депресии и в задънените долини, както и по пасажите, гледащи към морето. Изолирани ферми. Десетина, двайсет или сто. Приличаше на Исландия. Винаги имаше хора, на които подобна отдалечена страна бе по вкуса.
Следващите няколко дена Ниргал летя насам-натам по брега, посещавайки ферма след ферма. Срещна се с множество интересни хора, но нито един от тях не беше Хироко или някой от групата от Зигота, нито пък от техните познати и колеги. Дори беше малко подозрително — в областта живееха доста исеи, но всички упорито отричаха да са срещали Хироко или някой от компанията й. Живееха спокойния живот на хора, вярващи във viriditas… но не, никога не я бяха срещали. Дори в първия момент не си спомняха коя е тя. Някакъв древен дядка, очевидно американец, се изхили в лицето му.
— Ти к’во си мислиш, че си имаме наш гуру, що ли? Искаш да те заведем при вожда си ли?
След триседмично търсене Ниргал не можа да открие никаква следа от Хироко. Трябваше да се откаже. Нямаше друг избор.
Той се върна в Сабиши. И там имаше доста работа, която чакаше да бъде свършена — опожарените сгради трябваше да бъдат махнати, мястото да бъде разчистено и върху пепелището да се изградят нови. Някои строителни кооперации все още приемаха нови членове. Една от тях, освен със строителство, се занимаваше и с производство на делтапланери и други видове флаери, включително няколко нови експериментални модела летателни жилетки. Ниргал ги помоли да се присъедини към тях.