Надя стана и се зае спокойно да настоява за връзка със Земята и за намеса в земната ситуация. Въпреки грандиозното наводнение, нациите и метанационалните компании на Земята бяха все още доста могъщи. В известен смисъл кризата ги бе сплотила и ги бе направила дори още по-силни. Затова Надя говореше за необходимостта от компромиси, от намеса, влияние и преобразуване. Това бе страхотно противоречие, помисли си Ан; Надя казваше, че понеже са слаби, не могат да си позволят да заплашват, затова трябва да променят цялата реалност на Земята.
— Но как, по дяволите! — кресна Ан. — Когато нямаш опорна точка, не можеш да преобърнеш Земята! Нямаш опорна точка, нямаш лост, нямаш сила…
— Няма да е само Земята — отвърна Надя. — И други обекти в Слънчевата система ще бъдат заселени. Меркурий, Луната, големите външни луни, астероидите… Ще бъдем част от всичко това. Като първи заселници, ние сме естествените водачи. Едно море от гравитация, през което няма брод, ще бъде пречка за всичко това — ще намали мощта и готовността ни за действие.
— Заставане на пътя на прогреса… — обади се Ан с горчивина. — Помисли си какво би казал Аркадий за това. Ние имахме възможността да създадем нещо различно. Ето къде е същността. Все още имаме тази възможност. Всичко, което намалява пространството, във вътрешността на което можем да създадем ново общество, е лошо нещо. Всичко, което го увеличава, е добро. Помисли върху това!
Може би бяха помислили. Никаква разлика. Всякакви земни елементи им изпращаха мненията си за кабела — мнения, заплахи, молби. Долу се нуждаеха от помощ. Каквато и да е помощ. Арт Рандълф продължаваше усилено да лобира за запазването на кабела заради „Праксис“, която според Ан щеше да стане нова „Тразишънъл Оторити“, метанационализмът в последната си проява или маскировка.
Само че местните жители се повеждаха по техния акъл, очаровани от идеята „да завладеят Земята“, без въобще да разбират колко невъзможно е това, без да могат да осъзнаят колко огромна и неподвижна е тя. Човек можеше да им го повтаря отново и отново, но никой никога нямаше да го проумее.
В края на краищата се стигна до неофициален вот. Гласуването бе представително — по един глас за групите, участвали в подписването на „Документа от Дорса Бревиа“, и по глас за всяка от различните партии, асоциации, лаборатории, компании, партизански отреди и групи-отцепници от червените. Преди да започнат гласуването някаква щедра, но наивна душа дори предложи право на глас на Първата стотица. Всички се засмяха при мисълта, че първата стотица може да гласува единодушно по какъвто и да е въпрос. Щедрата душа — млада девойка от Дорса Бревиа — тогава предложи да дадат право на глас на всеки един от Първата стотица, но и това беше отхвърлено, като излагащо на опасност хлабавата им хватка върху представителните власти. Пък и без друго нямаше никакъв смисъл.
И така гласуваха елеваторът да остане, поне за известно време — и то във властта на ЮНТО, включително Муфата. Червените бяха бесни. Притежанието на Муфата бе оспорено активно — Дао протестира на висок глас, че околностите й са уязвими и могат да бъдат превзети, че няма причина да дават заден ход, че само се опитват да заметат боклука под килима, вместо да почистят мръсотията! Но мнозинството бе непоколебимо. Кабелът щеше да остане.
Ан сънува дългото свличане. То се търкаляше по дъното на Мелас Касма и бе на път да я помете. Всичко се виждаше със сюрреалистична чистота. Отново си спомни Симон, отново простена и слезе от малката дига, повтаряйки всички движения, успокоявайки мъртвеца в себе си. Чувстваше се ужасно. Земята под краката й трепереше…
Тя се събуди сякаш по собствено желание — да се спаси, да избяга, — но една ръка здраво разтърсваше рамото й.
— Ан, Ан, Ан…
Беше Надя. Още една изненада. Ан се опита да се пребори с чувството на дезориентация.
— Къде сме?
— Павонис, Ан. Революцията. Дойдох да те събудя, понеже в Шефилд се води битка между червените на Касей и зелените.
Настоящето се претърколи пред нея като свличането от съня й. Тя се отърси от хватката на Надя и се пресегна за ризата си.
— Ровърът ми не беше ли заключен?
— Успях да си отключа.
— Аха… — Ан се изправи, все още замаяна. Колкото повече осъзнаваше ситуацията, толкова повече се вбесяваше. — Кажи ми най-накрая какво точно се е случило?