След това остави планера си и започна да обикаля тичешком високите блата източно от града. Бе пробягвал същия този маршрут многократно по време на следването си. Някои от ридовете все още му бяха познати. Под тях обаче имаше нова повърхност. Висока земя с блатен живот. Тук и там по разбърканата земя се издигаха огромни скали, подобни на часови.
Един следобед, докато тичаше по някакъв непознат рид, той забеляза по-надолу малък висок басейн, подобен на плитка купа, с пукнатина в западния му край, откриваща ниската му част. Приличаше на ледников циркус, въпреки че по-вероятно бе да е ерозирал кратер с пукнатина на ръба си, образувайки по този начин подковообразен рид. Беше широк около километър и доста плитък. Просто гънка сред многото останали по релефа на масива Тирена. Хоризонтите изглеждаха доста далечни, а земята под тях — неправилна и груба.
Ниргал бавно се спусна надолу и въпреки всичко не преставаше да се чувства така, сякаш още е на върха. Сигурно заради чистия тъмноиндигов цвят на небето или заради гледката далеч на запад през пукнатината. Над главата му проплуваха облаци, подобни на огромни кръгли айсберги, от които се сипеше сух гранулоподобен сняг, веднага издухван извън басейна от силния вятър. Върху заобления ръб близо до северозападната точка на подковата бе кацнала скала, приличаща на каменна къщичка. Долмен, ерозирал до гладкостта на стар зъб. Небето над нея бе с цвят на лазур.
Той се върна в Сабиши и провери как стоят нещата. Съгласно картите и архивите на Съвета на Масива Тирена по ареография и екопоезия, басейнът бе напълно изоставен. Хората от Съвета бяха поласкани от интереса му.
— Високите басейни са доста трудна задача — обясниха му те. — Растежът там е много бавен. Това е доста дългосрочен проект.
— Чудесно.
— Ще трябва да отглеждате почти всичката си храна в оранжерии. Въпреки всичко картофите… естествено, когато имаме вече достатъчно почва…
Ниргал кимна.
Помолиха го да се отбие в селището Дингбош, което бе най-близо до басейна, и да провери наистина ли не съществуват никакви планове относно него.
Така че той тръгна с един малък керван, заедно с Тарики, Рейчъл, Тиу и още няколко от старите му приятели, които бе помолил за помощ. Когато преминаха през ниския рид, откриха Дингбош. Селището бе разположено на почти покрито с ферми място, където се отглеждаха най-вече картофи. Наскоро бе имало снежна буря и всички полета представляваха бели правоъгълници, разделени с черни каменни стени. Сред тях бяха разпръснати множество дълги и ниски каменни къщички с покриви от равна скала и квадратни комини. Известна част бяха скупчени в горния край на селото. Най-високата къща там бе една двуетажна чайна с голяма, пълна с матраци стая за настаняване на гостите.
В Дингбош, също както и в повечето селища в южните високи земи, все още преобладаваше подаръчната икономика, така че Ниргал и приятелите му трябваше да изтърпят едва ли не подобие на церемония по връчване на подаръци. Местните жители останаха много доволни, когато Ниргал заразпитва за високия басейн, наричан от тях или „малката подкова“ или „горната част“. Според тях „наистина трябвало някой да се погрижи за него“. Предложиха му помощ, докато се оправи в началото. Така че малкият керван тръгна нагоре по високия циркус и стовари всички машини, които носеха, на рида в близост до скалата-„къща“. Прекараха там достатъчно дълго време, за да почистят полето от камъни, които след това използваха, за да построят подпорни стени. Няколко от екипа, които имаха опит в строителството, помогнаха на Ниргал да направи първите копки в каменната основа. По време на шумното пробиване неколцина от местните жители издълбаваха със санскритски букви „Ом мани падме хам5“, както бе на много места в Хималаите, а вече и в южните високи земи. Надписите бяха плътни и релефни, открояващи се ясно върху грубата по-светла повърхност. Що се отнася до „къщата“, в нея можеха да бъдат изсечени четири стаи с трикрили прозорци. Слънчева батерия на покрива осигуряваше електричеството и отоплението. Вода от разтопения сняг щеше да бъде събирана в един резервоар по-нагоре по рида. Изградиха химическа тоалетна и баня.
След което си заминаха. Ниргал остана сам в басейна.
Той започна да обикаля наоколо, без да прави нищо друго, освен да разглежда местността. Фермата му заемаше най-миниатюрната част от басейна — няколко малки ниви между ниските каменни стени и оранжерия за зеленчуци. И някаква мини-фабрика — не бе сигурен за какво. Нямаше да бъде достатъчно, за да се изхранва, но щеше да се оправи. Това бе експеримент.
А и самият басейн… през пролуката на запад вече преминаваше един малък канал — бъдещо речно корито. Вдлъбнатата чаша на скалите имаше свой микроклимат — наклонена към слънцето и леко защитена от ветровете. Ниргал щеше да стане екопоет.