— Това, което ми се иска да направя — каза Койота сънено, — е да отида до някое кафене, да се наливам яко с кава и да наблюдавам лицата на хората. Обичам да се взирам в женските лица. Толкова са красиви. А някои от тях са толкова… толкова и аз не знам какви. Обичам ги. — Той отново заспиваше. — Ще успееш да откриеш начина на живот, който ти харесва.
От време на време в басейна му идваха гости — Сакс, Койота, Арт, Надя и Ники, която с всяка година ставаше все по-висока. Вече бе по-висока от Надя и сякаш гледаше на нея като на бавачка или на прапрабаба… както самият Ниргал я бе наблюдавал още в Зигота. Ники бе наследила чувството за хумор на баща си. Арт я насърчаваше, шегуваше се с нея, съюзяваше се с нея срещу Надя и излъчваше най-неподправеното и лъчисто удоволствие, което Ниргал някога бе забелязвал върху лицето на възрастен. Веднъж ги видя седнали на каменната ограда до картофената му нива. И тримата се смееха на нещо, казано от Арт. Ниргал почувства някакво изпукване, сякаш и той се бе засмял. Старите му приятели вече бяха женени и имаха деца. Живееха по онзи древен модел. В сравнение с това собственият му живот изглеждаше крайно незначителен. Само че какво можеше да направи? Само няколко души в целия свят имаха щастието да са заедно с истинските си партньори — за целта бе необходим невероятен късмет, след това човек трябваше да успее и да го разпознае и да намери в себе си смелост да действа. Много малко хора можеха да се надяват на подобен развой на събитията. Останалите трябваше да се учат да се справят с живота.
Така че той живееше в своя високопланински басейн, отглеждаше част от храната си и работеше в строителната кооперация, за да може да плати за останалото. Веднъж месечно летеше до Сабиши с някой нов делтаплан, оставаше там за седмица или две, изкарваше добре и след това се връщаше вкъщи. Арт, Надя и Сакс често го навестяваха. Доста по-рядко идваха Мая, Мишел, Спенсър — всички, с които бе живял в Одеса. Понякога с новини от Кайро или Мангала (новини, които се опитваше да не чува) идваха Зейк и Назик. Когато си тръгнеха, той излизаше навън и сядаше върху някой от камъните си за наблюдение, гледаше надолу към ливадите и се опитваше да се съсредоточи върху това, което притежаваше, върху този свят на смисъл, върху камъните, лишеите и мъховете.
Една ясна сутрин Джаки изникна на екрана на компютъра в къщата му и заяви, че в момента се намирала на жп линията между Одеса и Либия. Искала да се отбие за малко. Ниргал се съгласи, преди въобще да има време да размисли.
Той слезе надолу по пътеката, за да я посрещне. Пристигнаха с три ровъра, които подобно на малки деца се олюляваха застрашително върху неравния терен. Джаки караше първата кола, зад волана на втората седеше Антар. Докато слизаха, се заливаха от смях. Явно Антар никак не бе настроен да губи състезанието. Заедно с тях от третия ровър се изсипаха цяла групичка млади араби. Джаки и Антар изглеждаха странно младолики; бе изминало доста време, откакто Ниргал ги бе виждал за последен път, но те не се бяха променили ни най-малко. Терапията… Народната мъдрост гласеше, че човек трябва да се подлага на терапия колкото се може от по-рано и по-често. Това им гарантираше вечна младост и премахваше заплахата от някоя от редките болести, които от време на време ставаха причина за смъртта на хората. Както изглеждаше, премахваше и заплахата от самата смърт. Рано и често. Все още приличаха на хора, които тъкмо навършват 15-тата си М-година. Само че Джаки бе една година по-възрастна от Ниргал, а той сега беше на 30 М-години и се чувстваше дори още по-стар. Гледайки към усмихнатите им лица, той си помисли: „И на мен някой ден ще ми се наложи да се подложа на терапия“.
Те се заскитаха наоколо, стъпвайки по тревата, като охкаха и ахкаха при вида на цветята. С всяко тяхно възклицание басейнът изглеждаше все по-малък й по-малък. Към края на гостуването им Джаки дръпна Ниргал настрани. Изглеждаше сериозна.
— Ниргал, изпитваме известни трудности да държим земяните настрани от нас. Те ни изпращат почти един милион емигранти в година — точно толкова, колкото ти навремето каза, че никога няма да могат да изпратят. А и новопристигналите не се присъединяват към „Свободен Марс“ още с пристигането си, както беше едно време, а продължават да поддържат родните си правителства. Марс вече не ги променя достатъчно бързо. Ако всичко продължи по същия начин, цялата идея за свободен Марс ще се превърне във фарс. Понякога се чудя дали това, че оставихме кабела невредим, не беше грешка.
Тя се намръщи. Изведнъж лицето й се състари с двайсетина години.
— Ако не се бе сврял тук, може би всичко щеше да тръгне по-различно — изкрещя Джаки, обзета от внезапен гняв. Ниргал с мъка се удържа да не потрепери. — Нуждаем се от всеки човек, който би могъл да ни е от помощ. Хората все още те помнят, но след някоя и друга година…