Тарики каза, че вирусоидът в басейна на Ниргал е мутация. Продължаваха да се опитват да го идентифицират, но заразената трева им даваше основание да смятат, че са се натъкнали на нещо ново и различно.
Ниргал почувства, че му става лошо. Дори само заради изброяването на различните болести. Той впи поглед в ръцете си, заровени в заразените растения. През кожата в мозъка, някаква странна гъбеста енцефалопатия, мозък, разцъфващ навсякъде, подобно на гъба.
— Можем ли да се справим по някакъв начин с него? — попита той.
Тарики и Сакс го погледнаха.
— Първо трябва да разберем с какво точно си имаме работа — отвърна Сакс.
А това, както се оказа впоследствие, съвсем не бе проста работа. След няколко дена Ниргал се върна в басейна си. Там поне можеше да свърши нещо полезно. Сакс предложи всички картофи да бъдат извадени от нивата. Продължителна и мръсна задача, нещо като търсене на съкровище със знак минус, докато изваждаше заразена грудка след грудка. Вероятно и самата почва все още съдържаше вирусоида. Може би щеше да му се наложи да изостави цялото поле или басейна въобще. В най-добрия случай трябваше да засади нещо друго. Никой още не знаеше как се размножават вирусоидите. А в Сабиши му бяха казали, че има вероятност това дори да не е познат вариант на вирусоида.
— Веригата му е по-къса от обикновено — обясни му Сакс. — Или е нов вирусоид, или е нещо подобно на вирусоид, само че още малък. — В лабораториите на Сабиши на това му казваха „вирид“.
След още една дълга седмица Сакс се върна в басейна.
— Можем да се опитаме да го премахнем физически — каза той, докато вечеряха. — А после да засадим нещо различно — такива растения, които издържат на вирусоиди. Това е най-доброто, което можем да направим.
— Но ще свърши ли работа?
— Растенията, податливи на инфекцията, са доста специфични. Ако смениш тревите или сорта картофи, или пък почвата на картофеното си поле… — Сакс сви рамене.
Ниргал яде с доста повече апетит, отколкото миналата седмица. Дори предположението за евентуално разрешение на проблема му донесе облекчение. Той пи малко вино. Чувстваше се все по-добре.
— Странни неща, нали? — каза той, когато двамата със Сакс вече бяха приключили с вечерята и седяха на чашка коняк. — Какъв живот ще настъпи!
— Ако можеш да го наречеш „живот“.
— Вярно.
Сакс замълча.
— Гледах новините по мрежата — продължи Ниргал. — Напоследък има бум на паразити, инфекции и така нататък…
— Така е. Понякога се тревожа дали няма да избухне някаква страшна епидемия. Нещо, което няма да сме в състояние да спрем.
— Има ли такова нещо?
— Стават най-различни произшествия. Демографски взривове, внезапни измирания, все неща от този сорт. Равновесието е нарушено. Нарушени са баланси, които преди дори не сме предполагали, че съществуват. Неща, които не можем да проумеем. — Както винаги тази мисъл караше Сакс да се чувства нещастен.
— С времето равновесието ще бъде възстановено — предположи Ниргал.
И така той се зае със сложната работа по възраждането на басейна, като вършеше всичко, което бе по силите му, за да направи растенията по-устойчиви на патогени. Повече разнообразие, повече местни паразити. От подземните обитатели на скалите до насекомите и микронасекомите, изпълващи въздуха. По-пълна и по-устойчива екосистема. Често ходеше до Сабиши. Подмени цялата почва на картофената нива и засади друг сорт картофи.
Веднъж Сакс и Спенсър му бяха дошли на гости, когато в региона на Кларитас около Сензени На започна силна прашна буря — на тяхната надморска височина, само че едва ли не от противоположния край на света. Чуха за нея по новините и прекараха следващите няколко дена около сателитните метеорологични карти. Тя се приближаваше все по на изток, все повече към тях. В един момент изглеждаше, че ще мине от южната им страна, но в последната секунда изви на север.
Тримата седнаха във всекидневната, впили поглед на юг. Изведнъж небето се покри с движеща се тъмна маса. Страхът изпълни Ниргал подобно на статично електричество. Ужасът нямаше никакво значение — преди бяха преживели толкова много прашни бури. Това бе просто остатъчен страх от нашествието на вирусоида. Бяха го преживели.
Само че този път дневната светлина изведнъж стана кафява и потъмня, докато не придобиха усещането, че вече е нощ — странна шоколадова нощ, която с вой си пробиваше път между скалите и свистеше във външните прозорци.