— Ветровете стават все по-силни — отбеляза Сакс замислено.
Не след дълго воят утихна, но въпреки всичко навън все още беше мрачно. Ниргал се чувстваше все по-зле, докато вятърът отслабваше. Когато всичко се успокои, той вече усещаше толкова силно гадене, че с труд стоеше до прозореца. Силните прашни бури понякога имаха подобен ефект — свършваха внезапно, щом вятърът се сблъскваше с насрещен порив или с някаква преграда, след което целият товар от прах и фини частички се изсипваше на земята. В момента навън валеше прах с мръсносив цвят. Сякаш светът се покриваше с пепел. Сакс мърмореше нещастно, че в доброто старо време дори и най-мощните прашни бури донасяха само няколко милиметра прах. Само че сега атмосферата бе много по-плътна и ветровете бяха доста по-мощни, затова и количеството на праха и пясъка, изсипвани наоколо, бяха много повече.
В следващите няколко часа върху тях се изсипа огромно количество прах, плътно почти колкото някаква суспензия. После наоколо се възцари неподвижен мрак с някакво подобие на мъгла. Въздухът бе пълен с нещо като фин пушек, така че надалеч се виждаше силуетът на басейна, покрит с неравен килим прах.
Ниргал излезе навън с лицева маска и започна отчаяно да изгребва отначало с лопата, след това и с голи ръце. Сакс излезе, залитайки, и сложи ръка върху рамото му.
— Не мисля, че можем да направим каквото и да било. — Слоят прах бе дълбок над един метър.
С времето ветровете щяха да издухат част от този прах. Върху останалия щеше да падне сняг и когато снегът се разтопеше, образувалата се в резултат на това кал щеше да се оцеди по каналите. Водата щеше да отнесе праха и останалите частици надалеч из целия свят. Но докато това станеше, всяко едно растение и животно в басейна щяха вече да са мъртви.
Част осма
Природна история
Наскоро Хари Уайтбук бе открил начин за повишаване на устойчивостта на животните към CO2, като вкарваше в млекопитаещи ген, съдържащ кодираните характеристики на крокодилския хемоглобин. Крокодилите можеха да не дишат доста време под водата, а CO2, който се образуваше в кръвта им през този период се дисоциираше на бикарбонатни йони, свързани с аминокиселините в хемоглобина, в резултат на което хемоглобинът започваше да отделя кислородни молекули. С други думи, високата издръжливост на голяма концентрация CO2 бе комбинирана с увеличено образуване на кислород — много елегантно, а и както се оказа, доста лесно (след като Уайтбук очерта пътя). Всичко бе въпрос на вкарване на гена посредством оползотворяването на съвременната технология — създаваха се проектирани вериги от „ремонтиращия“ ензим протолиаза в ДНК, които въвеждаха гена в генома по време на геронтологичната терапия. По този начин леко се изменяше състава на хемоглобина.
Сакс бе един от първите хора, върху които бе изпробвана тази нова идея. Това му харесваше, понеже по този начин щеше да отпадне необходимостта от носене на лицева маска навън. А той прекарваше доста време извън куполите. След процедурата всеки можеше да се разхожда напълно спокойно и да наблюдава множеството най-различни животни, вече подложени на трансформацията. Чудовища, които се притаяваха в своите екологични ниши, извършваха причудливи миграции, отчаяно търсеха някакъв баланс, който, като се имаше предвид сегашното положение на нещата, не можеше да съществува. Нищо по-различно от живота на Земята, с други думи, само че на Марс всичко вървеше с много по-бързи темпове, ускорено от инспирираните от хората промени, модификации, трансмутации и така нататък — интервенции, които вършеха работа, с непредсказуеми и невиждани досега ефекти, до такава степен, че по-мъдрите учени отдавна се бяха отказали да претендират за какъвто и да е контрол върху ситуацията.
С една дума — еволюция.
Ниргал влезе в ритъм и продължи да го поддържа през целия ден. Лунг-гом-па. Религията на тичането, тичането като медитация или молитва. Част от ареофанията, понеже марсианската гравитация бе интегрирана с него. Това, което човешкото тяло можеше да постигне в ритъм 2/5, предизвикваше едва ли не еуфория.
Религия с доста малко паство обаче. На пръсти се брояха самотните бегачи, тичащи наоколо безцелно. Понякога се организираха състезания и надбягвания — „Проследи лабиринта“, „Пробягай през хаоса“, „Трансмаринерис“, „Обиколи света“ и така нататък. А между тях — ежедневни тренировки. Безсмислена дейност; изкуство заради самото изкуство. За Ниргал това бе преклонение, медитация или потъване в забрава. Съзнанието му или се скиташе наоколо, или се съсредоточаваше върху тялото му, или поддържаше ритъма, или напълно изключваше. В тези моменти той тичаше под звуците на музика — Бах, Брукнер или Бони Тиндал — неокласик, чиято музика течеше плавно като самия ден, високи акорди, които се местеха в постоянна вътрешна модулация, нещо от рода на Бах или Брукнер, само че по-бавно и по-постоянно, по-неумолимо и велико. Чудесна музика за тичане. Всъщност Ниргал дори не я чуваше. Той просто тичаше.