Идваше времето на „Обиколи света“, което започваше всеки перихелий. Съперниците тръгваха от Шефилд и обикаляха с тичане целия свят на изток или на запад, без компютърна гривна или друго средство за навигация, въобще без нищо, с изключение на собствените си сетива, малки чанти с храна, вода и лични принадлежности. Позволяваха им да бягат по всякакви пътища, които бяха плюс-минус на 20 градуса от екватора. Траекториите им се проследяваха по сателитен път и ако се установеше, че са напуснали екваториалната зона, ги дисквалифицираха. Позволяваха им също така да използват всички мостове, включително и този над Ганг, който се простираше на север и на юг от Маринерис и образуваше толкова много маршрути, колкото бяха и състезателите. Ниргал бе печелил състезанието пет от общо девет пъти, главно поради способността си за ориентиране, а на скоростта си на бягане. „Начинът на Ниргал“ според повечето бегачи бе едва ли не мистично постижение, пълно с противоречиви екстравагантности. Последните няколко старта много хора започваха да го следват още от началото. Само че той всеки път поемаше по различен маршрут, а понякога вземаше решения, които изглеждаха толкова лоши и не на място, че преследвачите му се отказваха и поемаха по други, по-благонадеждни пътеки. Някои пък не можеха да устоят на темпото през всичките двеста дни околосветско надбягване, по време на които се изминаваха около 21 000 километра. За да се справи с това, човек трябваше още от малък да е свикнал на подобни натоварвания и всеки ден от живота си да е тичал.
На Ниргал това му харесваше. Искаше му се да спечели и тазгодишното състезание „Обиколи света“, за да има в актива си мнозинството победи в първата десятка. Сега бе излязъл да проучи терена, търсейки нови пътища. Всяка година хората изграждаха нови и нови пътища. Дори съществуваше нова мания да се изсичат стъпала в стените на каньоните, насипите и кратерите, които бяха осеяли пейзажа. Пътеката, на която се намираше в момента, бе построена след последното му посещение тук. Тя се спускаше по стръмната стена на склона на Ароматум Каос. На отсрещната стена имаше подобна пътека. Ако преминеше през Ароматум, това щеше да прибави доста вертикалност в маршрута му, но всички по-равни пътища заобикаляха далеч на север или на юг. Ниргал си помисли, че ако всички пътеки бяха толкова добри, колкото тези тук, май щеше да се окаже, че в изкачването има доста смисъл.
Надолу триста стъпала (преброи ги), след това през подножието. Беше малко преди залеза. Небето представляваше копринено-виолетова лента, която пламтеше над мрачните стени на урвата. По покрития вече със сенки пясък на дъното не се забелязваше никаква пътека, така че Ниргал съсредоточи вниманието си върху разпръснатите върху него скали и растения. Докато тичаше между тях, вниманието му бе приковано върху светлите цветове, разцъфнали по върховете на закръглените кактуси, обагрени в нюансите на небето над главата му. Тялото му пламтеше почти по същия начин заради целодневното тичане. А и вечерята наближаваше. Гладът му се изостряше с всяка изминала минута.
Той откри стълбата върху противоположната стена на урвата и се изкачи по нея. Положението й бе направо елегантно. Благодарение на него той почти през цялото време тичаше до една висока до кръста му каменна стена от наветрената страна. Чувстваше мускулите си като гумени ленти. Бе уморен до смърт.
На плинта вляво от стълбището имаше равна площадка, откъдето се откриваше разкошен изглед към дългия и тесен каньон отдолу. Ниргал спря и седна в оформен като стол камък. Беше ветровито. Той разпъна гъбообразната палатка, която носеше със себе си. Куполът й се изправи прозрачен под лъчите на залязващото слънце. Спален чувал, лампа, лектерн, издърпани нетърпеливо в търсене на храна, очукани от дългогодишното използване и леки като перца. Цялата му лична раница тежеше по-малко от три килограма. Ето че откри и фурната, захранвана с батерия, пакетът с храна и бутилката вода — всички бяха в най-задния джоб на раницата, където им беше мястото.