Здрачът излъчваше направо хималайско благородство. Ниргал си сготви чиния супа на прах и я изсърба, седнал по турски върху спалния си чувал, облегнат на прозрачната стена на палатката. Изморените му мускули се наслаждаваха на лукса от седенето. Поредният прекрасен ден.
Тази нощ спа лошо и се събуди от студения предизгревен вятър. След като набързо събра всичко обратно в раницата, се затича, треперейки, на запад. Като премина през последните разпилени склонове на Ароматиум, се озова до северния бряг на залива Ганг. Докато тичаше, тъмносинята повърхност на водата му беше отляво. Дългите плажове тук бяха оградени с широки пясъчни дюни, покрити с къси стръкове трева, която сякаш бе създадена за тичане. Ниргал плуваше над дюните в своя ритъм, като от време на време хвърляше по някой поглед към морето или към тайгата отдясно. Около бреговата линия бяха засадени милиони дървета, за да укрепят почвата и да служат като преграда по време на прашните бури. Голямата гора на Офир бе една от най-слабо заселените области на Марс. В ранните години на своето съществуване тя бе рядко посещавана и никой не бе издигал град под купол в нея. Дълбоките пластове прах и други частици бяха разубеждавали потенциалните заселници. Сега тези пластове бяха почти фиксирани от гората, но около потоците имаше много блата и плаващи пясъци, както и нестабилни льосови стръмнини, които бяха причина за пролуките в иначе равния покрив, образуван от клоните и листата на дърветата. Ниргал се придържаше към границата между гората и морето, като тичаше по дюните или по пътеките между по-малките дръвчета. На няколко пъти премина по малки мостчета, прехвърлени през устиетата на реките. Пренощува на плажа, приспан от звука на разбиващите се вълни.
На следващия ден призори тръгна по пътеката под покривалото на зелените листа. Светлината наоколо бе мрачна и студена. Всичко в този час приличаше на своята собствена сянка. На няколко пъти пътеката се разклоняваше на по-малки, едва забележими пътечки, които продължаваха нагоре и наляво по хълма. Гората тук бе в голямата си част иглолистна — секвои, растящи накуп, заобиколени от по-малки борове и хвойни. Земята под тях бе покрита със сухи иглички. На по-влажните места този кафяв килим бе пробит от папрати, които прибавяха своите пукнатини към и без това пропукания и набразден от слънчевите лъчи терен. Видимостта бе само около стотина метра напред. Зеленото и кафявото преобладаваха; единственото червено нещо бе кората на секвоите. По земята под дърветата танцуваха палави слънчеви зайчета, които някак си приличаха на живи същества. Ниргал се затича заедно с тях, едва ли не хипнотизиран. За да избегне скалите, премина през едно плитко дере, чието дъно бе покрито с папрати. Усещането бе сякаш прекосява стая с коридори, които водят към почти еднакви помещения. От лявата му страна ромолеше малък водопад.
Той спря, за да пийне глътка вода. Когато се изправи, забеляза един мармот, който се клатушкаше към водопада. Ниргал почувства как гърлото му започна да пулсира. Мармотът пийна вода, изми лапите и муцунката си. Още не бе забелязал човека зад него.
След това се разнесе шумолене и мармотът побягна, но набързо бе погребан между огромни бели зъби — голям рис, който стискаше гърлото на зверчето с мощните си челюсти. Той разклати телцето на мармота, пусна го на земята и го притисна със силната си лапа.
Ниргал бе подскочил още в мига на атаката. Рисът се изправи и погледна към човека, сякаш просто отбелязваше факта на движението. Очите му блестяха в бледата светлина. Челюстта му бе окървавена. Ниргал потрепери. Когато най-накрая погледите им се срещнаха, той внезапно си представи как звярът се хвърля към него, а насочените му към гърлото зъби блестят ярко в полумрака…
Но не. Рисът бе изчезнал с плячката си, оставяйки зад себе си само люлеещите се клонки папрат.
Ниргал отново се затича. Светлината бе по-бледа, отколкото можеше да се обясни с наличието на сянката на облаците. Пагубен мрак. Той си наложи да се съсредоточи върху пътеката. Светлината проблясваше между листата: бялото пронизваше зеленото. Ловец и дивеч. Обрамчени с лед езерца сред зеленината. Мъх върху кората на дърветата. През периферното му зрение преминаваха най-различни папратови шарки. Отляво — разкривени борове. Отдясно — яма, пълна с плаващи пясъци. Денят бе хладен, нощта щеше да бъде студена.
Той тича цял ден. Раницата му се клатушкаше на гърба. Без храната беше почти празна. Бе доволен, когато наближи следващия си таен склад за провизии. Понякога, когато излизаше навън, за да тича, вземаше със себе си само една шепа храна и живееше с даровете на природата, доколкото можеше — ловеше риба и събираше борови шишарки. Само че в такива случаи поне половината му ден преминаваше в търсене на храна, а и не че имаше кой знае какво за намиране. Само там, където рибата кълвеше, езерото бе подобно на рог на изобилието. Само че този път щеше да пробягва от скривалище до скривалище. Всеки ден изяждаше по 8000 калории и въпреки всичко вечерно време умираше от глад. Затова, когато се приближи до поредния си таен склад и откри, че една от стените на пресъхналото дере, където се намираше скривалището му, е погребана под свлачище, Ниргал изкрещя от безпомощност и гняв. Дори се опита да разрови купчината камъни. Свличането бе малко, но въпреки това щеше да му се наложи да премести няколко тона натрошена скала. Нямаше смисъл. Трябваше да тича с всички сили през Офир към следващото си скривалище, и то гладен. Още в момента, когато му хрумна това, той се затича. Искаше да пести време.